Владимир Перев, журналист. Анализът е написан за агенция БГНЕС.
През цялото време на съществуването на Титова Югославия някъде от началото на 1945 г. чак до 1990 г., а на места и няколко години след това, времето в края на месец ноември беше време на някаква извънземна и необикновена реалност, посветена на създаването на Югославия - илюзията за държава, в която носещите елементи трябваше да бъдат братството, единството и равенството, понятия, заимствани от Великата френска революция и потопени в суровата, нечовешка реалност на социалистическата система на СФРЮ.
Именно на 26-27 ноември 1942 г. в Бихач, Босна и Херцеговина, се провежда Първото заседание на Антифашистко събрание за народно освобождение на Югославия (АСНОЮ, а на 29 ноември 1943 г. в Яйце, отново в Босна и Херцеговина, се провежда Второто заседание на АСНОЮ. Смята се, че на Второто заседание на АСНОЮ са поставени основите на Югославия като общност на равноправни народи).
Как обаче изглеждаше всичко това в действителност?
Всички национални държавотворни ентитети на Югославия трябваше да бъдат представени на заседанието в Яйце. Въпросът е КОЙ е трябвало да изпрати и да упълномощи делегатите на всички народи от Югославия и да им даде правото да гласуват на заседанието, за да приемат съответните решения? Словенците и хърватите вече били провели своите антифашистки събрания, затова техните делегати пристигнали със съответните пълномощни, докато сърбите нямали такова, а за делегати били определени членовете на Главния щаб на Народноосвободителната войска на Югославия. За македонците е трябвало да мине още една година, за да сформират свое антифашистко събрание в манастира „Св. Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г. Затова за делегати бяха изпратени антифашисти от проведения на 2-4 август 1943 г. Преспански съвет.
Интересното е, че на съвещанието в Преспа са присъствали само около 30-35 човека, като имената на някои от тях не са известни. Те е трябвало да упълномощят делегати в Яйце, за да създадат някаква социалистическа Югославия под ръководството на диктатора Тито. Това е истината – всичко друго е митология на онези, които победиха в рамките на коалицията на западния свят.
Сега, когато вече са публикувани всички документи, може да се види, че заседанието на АСНОЮ в Яйце е било просто една голяма импровизация. От телеграмите, които югодиктатора Тито изпраща до главните щабове в републиките, може да се види, че се споменава различен период: Той призовава от словенците и хърватите да присъстват колкото е възможно повече хора, от сърбите и черногорците иска да изпратят по няколко делегати, а от Македония да дойде един, който е бил посочен в телеграмата.
Но Титовите манипулации не спират дотук. От записките се вижда, че на заседанието са присъствали 142-ма делегати от общо 303, т.е. не е имало кворум за вземане на решения. За да се преодолее тази спънка, е решено всички 42-ма делегати от Македония и 11 от Санджак да бъдат вписани като присъстващи, за да има мнозинство. Заседанието на АСНОЮ в Яйце не е било легитимно, а взетите решение не са били легитимни. Нас ни учеха, че е паднал „голям сняг“, затова делегатите от Македония и Санджак не успели да отидат в Яйце. В същото време ни разказваха, че черногорските партизани с оръжие в ръка и при всекидневни битки с „германския окупатор и вътрешни предатели“ при невиждан сняг и лошо време все пак успели да стигнат до Яйце.
Но това е втората част от трагедията, наречена „Титова Югославия“. Първата част се разиграва почни точно една година по-рано – на 28 ноември 1942 г. в малкото босненско градче Бикач. Партизанските отряди, начело с Тито, влизат в Бихач и го „освобождават“, като убиват 120 войници на Независимата държава Хърватия (НДХ), а пленените 192 войници и 130 невинни цивилни от Бихач са разстреляни. На базата на тези доказателства срещу тогавашния командир на партизанските отряди Раде Булат след 1990 г. е повдигнато обвинение за военни престъпления. Върху телата и кръвта на убитите е проведено Първото заседание на АСНОЮ, а за целия ужас на събитието може да се прочете в документите на Военния архив в Белград, където речта на Моша Пияде на сесията е отбелязана педантично като стратегия на комунистите за завземане на властта.
„...Трябва да създадем много бездомници, които да бъдат мнозинство в държавата. Ще стреляме и ще се оттеглим, германците няма да ни намерят, но за отмъщение ще изгорят селата... селяните, които останат без покрив над главите си, ще дойдат при нас, така че ние ще бъдем господари на положението ... Селянин, който има къща, земя и добитък и работник, който получава заплата и има за хляб, нищо не е ценен за нас, няма значение. Само нещастниците стават комунисти, затова трябва сами да създадем нещастие, да хвърлим масите в отчаяние, защото сме смъртни врагове на всяко благосъстояние, ред и мир...“
В същото време партизаните-комунисти разстрелват, палят и убиват цели семейства на членове на четническите части из цяла Черна гора и Херцеговина, които по това време също воюват срещу германците и италианците. Жертви на партизанския терор и комунистическата лудост са цели семейства на интелектуалци, които се дистанцират и от двете страни на войната и са били редовно разстрелвани заедно със семействата им и членовете на сръбското духовенство в Черна гора и Херцеговина. Всичко това по пряка заповед на югославския диктатор Тито и Моша Пияде, а преките убийци бяха такива известни комунисти и партизани като народния герой Сава Ковачевич.
По това време в Македония никой не знае за тези зверства на комунистите. През този период из югославските земи няма македонски партизани, а и в Македония партизанското движение е слабо. Казано иронично, македонците мирно и кротко си живеят под „окупационния режим“ на България, както отбелязва в писмата си до ЦК на КПЮ партийните делегати сърби в органите на ЦК на КПМ в Македония. Партизанското движение у нас е кротко или по-точно казано, изобщо липсва. Междувременно престъпленията и насилието, заложени в "босненските събития" на двете съвещания на АСНОЮ, след капитулацията на България през 1944 г. и образуването на АСНОМ- също през 1944 г., се прехвърлиха и на македонска територия. Действително, АСНОМ сформира някаква държавност и националност на македонците, ясно форматирана в рамките на тогавашна Югославия. Но престъпленията като тактика и стратегия за превземане на властта, внесени от сръбските делегати и по-специално от Светозар Вукманович – Темпо, намират своето приложение и в Македония. Затова убийствата без съд и присъда в края на 1944 г. чак до средата на 1945 г., както и събитията на скопското Кале и в Щип, станали известни като „македонската кървава Коледа“, са само логично продължение на събитията в другите „братски“ републики. Това е узаконено престъпление във време на беззаконие и насилие, прокарвано от най-висшите югославски и македонски ръководители.
Времето свърши своето. Разбрахме, че зад образа на „голям комунист“ Моша Пияде – един от най-силните хора в СФРЮ, художник в Париж и затворник в Сремска Митровица и преводач на „Капитала“ на Маркс, се крие обикновен престъпник, безумец и психиатричен случай. Единствено преждевременната му смърт го спаси от съда на неговите партийни другари. Митологизираните Яйце и Бихач не бяха подминати от присъдата на времето. Яйце до ден-днешен е малко забутано място в БиХ, а Бихач – славата на Югославската народна армия, беше разрушен по време на войната в Босна през 1991 г. от същите онези, които строяха подземни бункери за война „до последния комунист“.
Решенията, приети по време на АСНОЮ в Бихач и Яйце и претворени в АСНОМ, първа предизвикаха вълна от насилие и убийства из Македония. А по-късно, когато „революцията изпадна в глух коловоз“, те се обърнаха срещу своите. Почти нито един от членовете на АСНОМ не остана неосъден през различни периоди от живота и дейността си... А някои от тях платиха и с главите си. „Македонската кървава Коледа“ остава неизяснена и до днес нито що се отнася до броя на убитите на скопското Кале и в казармата в Щип, нито по отношение на ролята, участниците и престъпленията на убийците. В случая не са важни бройките. Дори да беше убит един-единствен войник без съд и присъда, ние трябва да осъдим извършителите на тези страшни деяния. За да имаме истинска държава, трябва да има истинска справедливост, еднаква за всички, дори тази справедливост има историческа конотация.