Матраци, цветни вълнени одеяла, двуетажни легла с разпилени плюшени играчки по тях и дори палатки са превзели станцията "Герои на труда” на метрото в Харков. Там, където влаковете обикновено минават на всяка минута, стотици хора са си направили убежище - включително за домашните си любимци като котки, кучета или хамстери. Защитени от руските ракети от дебели по метър стени, много от хората са вперили погледи в мобилните си телефони, други четат, говорят си или спят. По информация на властите, по няколко хиляди души на ден вече се връщат в Харков.
Без работа, доходи и перспектива
Метрото скоро ще тръгне отново и хората постепенно ще започнат да се връщат по домовете си или в приюти. Ирина очевидно се страхува от това. "Изпращат ме вкъщи, където няма нито газ, нито ток. Те определят в чия къща е безопасно да се приберат хората. Но навън още се стреля. Не съм искала да ме евакуират”.
43-годишната жена седи на тясна пейка в тъмнозелен спортен екип. Отслабналата продавачка е загубила работата си и няма никакъв доход. Под очите ѝ има тъмни кръгове. "Ако опасността е преминала, защо още стрелят? Как така ще изкарват хората оттук? Можете ли да си представите?”, казва тя през сълзи.
От друга страна кметът на Харков Игор Терехов уверява, че никой няма да бъде изгонен от метрото. Единственото нещо, което са поискали от хората, е било да излязат от влаковете и да се преместят на перона. "Ако им е комфортно в метростанцията, могат да останат. Ако обаче искат да си тръгнат, но няма къде да отидат, ние ще им осигурим убежище”, уверява той. Под убежище кметът има предвид общежития, тъй като много жилищни сгради са пострадали от бомбардировките и са негодни за обитаване.
"Справяме се, трябва да издържим"
Таня и Нина също се притесняват, че ще се наложи да напуснат подслона в метрото все някога. Те са се установили на станция "Студентска”. Обещано им е, че всичко ще бъде наред и че могат да останат там до края на войната, разказва Нина: "Издържахме дотук, трябва да се справим. Засега се грижат добре за нас, но ако ни оставят тук, може да започнат да ни дават по-малко храна”.
Нина не е излизала на повърхността на земята от два месеца, разказва 64-годишната Таня и я гали успокоително по ръката. Тя е бледа като лист. "Когато чуеш ракетите, никога не знаеш накъде летят”, казва Нина. "Излизаме навън,” казва 11-годишният Даня, докато баба му Дана Михайловна вече опакова багажа им. 79-годишната издръжлива жена, обута в дънки, иска да им вдъхне увереност. "Аз съм дете на войната и не искам тя да се превръща в част от вътрешния свят на децата. Мирът трябва да се върне възможно най-скоро”.
"Не издържам вече"
Отчаяната Ирина обаче продължава да се бори да запази самообладание. "Не издържам вече”, плаче тя. Друга жена рутинно ѝ подава таблетка успокоително. "Не, не го искам”, казва Ирина първо, но после все пак го взима. Саша вероятно е виждал и по-отчаяни възрастни в метрото. 9-годишното момче вижда нещата така: "Войната е страшна. В нея хората умират. Но мирът ще се върне”.