Трудно ли беше да вземете решението да напуснете Русия?
Алиса Ганиева: Никога не съм си представяла, че ще емигрирам доброволно. Смятах, че това е възможно само ако се зададе началото на края, т.е. ако има опасност да вляза в затвора за много години. Мои познати постоянно ме питаха какво правя още в Русия. "Та ти протестираш с плакати на улицата, ти подготвяш пакети с помощи за украински военнопленници. Това е много опасно", уверяваха ме всички те.
Дълго време не исках да напускам Русия. Но с всеки изминал ден ставаше все по-лошо. Полетите за чужбина започнаха да намаляват, Думата приемаше кой от кой по-спорен закон - за фалшивите новини, за дискредитирането на армията. Не след дълго започнаха арестите и наказателните производства.
Кога чашата преля? Кое Ви накара да вземете окончателното решение?
Алиса Ганиева: Усещах как става все по-тясно, как примката около шията ми се затяга. В домовете на някои мои приятели имаше обиски, други пък направо се сдобиха с присъди - като превантивна мярка. Постепенно започнаха да изчезват хора, които участваха в чатовете, в които разменяхме информация. Някои успяваха да напишат: "Арестуваха ме, напускам групата, за да не стигнат и до вас."
Решението да напусна не беше едноличмно. Взех го заедно с моя съпруг, който един ден ми каза: "За известно време трябва да се скриеш в чужбина". И така: една вечер в 9 часа реших, че заминавам, а в полунощ вече бяха във влака на път. Нямах почти никакво време за приготовления, набързо опаковах нещата. Не знаех дори дали не са затворили границата.
А давахте ли си сметка, че това "за известно време" може да се превърне в месеци?
Алиса Ганиева: Надявах се да не е за дълго. Живееш с мисълта, както вероятно повечето емигранти, че всичко ще приключи бързо, че е въпрос само на време. През първите седмици ми се струваше, че ще мога бързо да се върна. Но в същото време видях колко безсмислено е да протестираш в Русия - ако излезеш с плакат на улицата, ще бъдеш незабавно задържан. А който бъде глобен, финансира неволно войната. Имаме нужда от друг вид съпротива - такава, която да може да се практикува навсякъде и да е ефективна от двете страни на границата. Нужна е нова вътрешна морална нагласа.
Съществува ли такова съзнание в Русия?
Алиса Ганиева: Има отворени дълбоки пропасти помежду ни - не само между руснаци и украинци, което е неизбежно, но и вътре в руското общество са прокарани нови разделителни линии. Най-дълбоката от тях не е между тези, които са напуснали Русия, и останалите, а между тези, които осъзнават своята, макар и относителна, отговорност за кървавите събития в Украйна, и другите, които не го разбират. Имам предвид също и онези хора, които се самооправдават, казвайки си: "Нямам нищо общо с това, нали сега помагам на бежанци."
Тези хора се засягат, когато украинци пишат в социалните мрежи за болката и страданията си и обвиняват за това именно тях. Те не могат да приемат, че е невъзможно да обичаш представителите на една нация, която в момента избива твоя народ, бомбардира твоя народ. Въпреки войната те искат да живеят по законите на мира, в който няма място за омраза.
С какво ще запомните датата 24 февруари?
Алиса Ганиева: В сутрешните часове на 24 февруари 2022 прегледах новините в Телеграм и имах лошо предчувствие. След което започнаха мълниеносно да пристигат съобщения, картата на Украйна беше осеяна с червени символи - за всеки един удар. Бомби над Киев и опашки от хора, които бързаха да напуснат града.
Писах на познати и приятели, питах ги как са, къде се намират. В такъв момент просто не знаеш как можеш да помогнеш, чувстваш се безсилен. И усещаш ужаса. Изведнъж се бяха сбъднали най-страшните ми фантазии - Русия действително беше нападнала Украйна, каквито опасения имахме още от ноември 2021.
Означава ли това, че за Вас тази война не беше неочаквана?
Алиса Ганиева: Да, за разлика от много други, аз винаги съм смятала това за възможно. Дори предполагах на коя дата ще се стигне дотам - смятах, че ще е на 23 февруари, празника на руската армия. Олимпиадата тогава щеше да е свършила, преди нейния край не беше много реалистично да започне войната. С една дума - не бях много изненадана.
Въпреки това беше нереално - като някакъв сън. Времето вървеше бавно. Изобщо първите няколко дни бяха апокалиптични. Когато страната ти е изоставила всякакви морални задръжки, когато върви към неизбежната пропаст и може да падне в нея, защото е невъзможно повече да живее с тази тежест... Всеки руски гражданин, всеки, който е част от това общество, трябва да реши за себе си този морален ребус, да си отговори на въпроса: Как се отнасям към това, което сега се случва?
*Интервю на АРД