Огън по щабовете
© Виталий Портников
Почти от първите дни на войната, която започна Владимир Путин срещу Украйна, руски политици и пропагандисти многократно заплашваха да ударят „центровете за вземане на решения“, ако Украйна не капитулира, ако продължи да се съпротивлява на изнасилвачите, убийците и грабителите, дошли на земята ни по заповед на господаря си, обезумял от пари и кръв. И сега тези заплахи се изпълняват. Огън по щабовете, по "центрове за вземане на решения". Но за какви?
В Киев живея близо до родилен дом. Продавачката в близкия магазин ми каза, че имало масово изкупуване на вода - след поредния ракетен удар няма достатъчно вода в родилния дом. Това е щабът, в който се цели Владимир Путин. Това е „центърът за вземане на решения“, който искат да унищожат. Русия е във война с родилките. Русия е във война с бебета. Русия е във война с крехки старци, които иска да остави на студено и тъмно, които принуждава да куцукат по леда до бюветите и да стоят на студа с часове. Каква ужасна, жестока страна, която е загубила дори остатъците от човещина!
Да, именно страна. Разбира се, лесно е да се каже, че за всичко е виновен Путин. Но на фона на гробното мълчание на руския народ, на фона на безразличието към съдбата на онова малцинство, което все още смее да гласува против войната, на фона на смелите телевизионни репортажи, че в Украйна вече няма ток и вода, това системно унищожаване на съседна държава е национално престъпление. Германците след Втората световна война твърдяха, че не знаят нищо за зверствата на Хитлер, за концентрационните лагери, за Холокоста. Съюзниците им направиха обиколки и те припадаха. Наистина концентрационните лагери не са показвани по телевизията, броят на жертвите на Холокоста не е съобщаван по радиото. Възможно е не просто да не знаеш. Можеш да се преструваш, че не знаеш.
С руснаците това няма да мине. Те гледат Холокоста на живо - и или се радват, или се опитват да превключат на нещо по-приятно. Моя бивша колега от работата в една от най-демократичните медии от близкото минало, заслужил театрален критик, обиколила цяла Европа, в първите дни на войната, когато ракетите падаха върху главите на украински жени и деца, се оплакваше че европейците сега не искат да слушат музиката на Пьотр Илич Чайковски. И имам логичен въпрос: защо хора като нея изобщо ходят на театри и концерти, ронят сълзи там и скърбят за мъката на измислените герои, а когато Русия започна да унищожава живота на истински, живи хора - в Грузия, в Крим, в Донбас, а сега и в цяла Украйна, че и в Молдова, която също решиха да оставят без ток - само пристиснаха устни и започнаха да скърбят за съдбата на Чайковски. Няма нужда. Чайковски е починал отдавна, вашите прадядовци благополучно са го докарали до гроба, както и всички други, на които вие сега се възхищавате със затаен дъх. И ако всички тези герои на руския народ внезапно възкръснат, вие отново бихте изпратили Пушкин при Дантес, Достоевски на ешафода, а Чайковски, в духа на новия морал, в затвора за гей пропаганда.
Но вие сега убивате тези, които са все още живи. Колко неродени Чайковски са унищожени от вашите ракети и вашите щикове? Колко деца не оставихте да се родят, колко жени бяха малтретирани, колко престъпления още подготвяте - целият ви безразличен народ? И не става въпрос за колективна отговорност, в която не вярвам. Става дума за колективно безразличие. Когато войната свърши, Русия ще живее със срама от това безразличие десетилетия. Територията на срама ще започне точно от нейните граници. Не Чайковски, а Буча ще бъде главното руско "културно" постижение. Човек, който гледа по телевизията колко щастливи са да се потопят в мрака на Киев или Харков, който знае, че неговият възрастен болен роднина куца по леда за вода, че неговата приятелка, която току-що е родила, се опитва да стопли бебето в студен апартамент - и мълчи или се възмущава, че там ще се инатят и не искат да капитулират - престава да бъде човек.
Страшно е да живееш до глутница хищници.
Източник: graniru org
Бесарабски фронт