13 Септември, 2011 10:13 1 842 0

Проектът Google+

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Математика и информатика

Според National Geographic (бр. 3, 2011) за да преброя до 7 милиарда, ще ми трябват над 2 века дори ако произнасянето на всяко число ми отнема само по секунда. Кажете ми думата „Земя” и точно след секунда съзнанието ми ще е извикало изображението на една конкретна вертикална скала с бутони „+” и „-”, с които мога да направя планетата точно толкова голяма, колкото поискам, без Нова Зеландия да изпада от ръба на 3D картинката.

Отдавна вече не броя на глас, отдавна на планетата не сме 6,5 милиарда души, а когато скоро надхвърлим 7, предричаните 9 през 2045 г. ще са тревожното неизвестно в уравнението на стотици млади (все още неродени) био-, гео- и IT-инженери. Тогава ще съм на 57 години. И страшно много ми се иска да съм с всичкия си, за да съм сигурна, че след като съм изпробвала всички възможни средства за масова комуникация, след като съм променила света, предотвратила съм няколко войни и съм изправила стойката на няколко президенти, ще съм се настанила удобно в сянката на някой old school блог, „локализирайки” своята персонална точка от световната карта с електронен цвят на телесна температура, на която ще съм стъпила здраво със сетните си сили на представител на поколението „Y”.

И не е нужно да чакаме раждането на още 2 милиарда души, за да си признаем, че бъдещето е сега.

Дигиталната информация ни позволява да наричаме уеббазираните точки „бъдеще”, където да „пътуваме” средно с 1,7 MB в секунда, за да послушаме нечии насълзени спомени за отминалата ера на вездесъщото Facebook приятелство. Засега обаче единственото минало на Facebook е в бъдещето на неговите конкуренти. Да почетем, да тестваме и да преценим: 2 месеца след раждането на Google+, ще пораснат ли „зъби” на най-младата социална мрежа, за да се пребори тя за своето оцеляване на планетата?

Статистика и прогресия

Беше въпрос на време и на честен професионален шпионаж Google да добави в чекмеджето с приборите си и социална мрежа. Защо да търсим тирбушон в шкафа за обувки, когато можем да имаме всичко на един кухненски плот? Google е всичко, без което не можем, всичко, което дори не предполагаме, че не знаем. Гигантското съществително-глагол, чието лого ни кара да се чувстваме малки, но сигурни, докато междувременно никога не запомняме в каква последователност са оцветени буквите му, защото, хм, май така става, ако виждаш нещо твърде често.

Google възниква като проект през 1996 г. и стартира през 1997 г., когато двама студенти от Stanford University – Лари Пейдж и Сергей Брин – решават да разнообразят докторантурата си и да създадат начин за организиране на цифра бази данни за света в универсално достъпно и полезно четиво. Името Google идва от неправилно изписаното Googol (математическият термин за числото 1, последвано от 100 нули): неволна грешка на млади откриватели, обозначили нескромно, но духовито неимоверните количества информация, с която светът съвсем скоро ще разполага за самия себе си.

Резултатът? 1 трилион страници само до 2008 г., в която се появи Google Chrome и всички позабравиха за Лисицата. И ако днес за обикновените потребители търсачката е същата като вчера (защото не обичаме да ни променят настройките), междувременно Google продължава да расте по-бързо от косата ни при пълнолуние, обработвайки над 1 билион общ брой дневни търсения, справяйки се с поне 7 билиона посещения на страници. Google e учтив с 146 милиона притежатели на регистрации в Gmail, прочита 270 000 думи в минута, изписвани в Blogger, в светлата част на деня активира минумум по 400 000 устройства Android, плаща редовно на 19 000 служители и всъщност никога, ама никога не спи.

Когато официално стартира своята бетa версия на 28 юни тази година, Google+ стоически понесе негативите като всеки нов продукт, който се появява на вече пренаситен пазар (Facebook, twitter и LinkedIn са само някои от примерите за социални мрежи с най-голям пазарен дял). Най-младата социална мрежа изпита консуматорския гняв на потребителите, защото много от тях не успяха да се сдобият с „покана” за „партито по откриването”. Регистрацията в Google+ бе възможна само при наличие на изпратена покана от друг притежател на Gmail акаунт (сега всеки регистриран потребител на Google+ вече може да изпраща до 150 покани).

Там и тогава трябваше да си зададем въпроса: не е ли всъщност логично по-труднодостъпното да е равнозначно на по-високо качество отвъд прескочената стена? Не става дума да оспорваме принципите и постиженията на Facebook: той се превърна в това, което е, защото пръв върна на света неговата идентичност (nick-овете от chatroom-а изчезнаха завинаги, за да бъдат заместени от съвсем реални имена). Но масовостта на Facebook (всеки 13-ти човек на планетата има профил!), както масовостта на всяко средство за комуникация съдържа в себе си известна доза грозота, известна доза страх, че е нечие оръжие и че е неконтролируемо.

Google+ даде 2 шанса на бъдещите си потребители: психологическото предимство да са ценни, защото участват в “проект” и новата и засега най-силна опция да генерират дигитално съдържание, мислейки, като сами контролират на кого какво да споделят, преди да натиснат зеления share-бутон. Става дума за така наречените „кръгове”, които освен че дяволски добре напомнят за дизайна на двойното „о” в думата Google, позволяват на потребителите да разпределят профилите на своите контакти в различни групи (като ги озаглавяват например „Семейство”, „Колеги”, „Приятели”, „Музиканти от групата”, „Момичета от курса по готварство”, „Гадни бивши съученици, с които никога не искам да разговарям”). Така всеки бъдещ постинг е навигиран към правилните хора, без да spam-ва незаинтересованите по темата с готварството, без да има обидени с отнети „приятелства” (имената на кръговете си остават само наше достояние) и без да ни кара да се притесняваме, че работодателят ни ще види, че сме вкъщи, но всъщност хич не сме болни. Google+ стартира с опцията за качествен видео чат с до 10 участници (“hangouts”), засега успешно спестява усилия да отсяваме собствените си любими теми от mainstream-а (“sparks”), позволява ни да препубликуваме важна и интересна информация (подобно на tweeter, но без нови и нови редове с диези), като винаги оставя налице първопритежателя на написаното. За разлика от Facebook коментарите в Google+ могат да бъдат преправяни (“edit”), снимките – обработвани в Picasa, непосредствено преди да бъдат качени онлайн, а информацията, която на практика постоянно “харесваме” (бутонът “Like”), да се появява в търсачката като съвсем реален вот с новия бутон за препоръчване “(+1)”.

Rеal life sharing, rethought for the web” е посланието, с което Google+ ни накара да му простим, че ще е поредното нещо, което трябва да проверяваме със ставането сутрин. Защото ако бъдещето е в дигиталната информация, то бъдещето на самата информация е в нейното по-високо качество, в нейното филтриране: без правописни грешки, без видео с лош звук, само най-важното, за да ни остава време за най-важното, премислено, споделено, уеб-реално.

Литература и критика

От статията на Алексей Бондарев в The Kyiv Post, която вестник The Sofia Echo препубликува в своя бр. 33 разбираме, че 20-те милиона потребители на Google+ (половината от които се регистрираха само в първите 14 дни от стартирането на мрежата) са определяни като “geeks” или т.нар. „компютърни маниаци”. Вярно е, че Google+ не се появи, за да ни учи тепърва как да боравим технически с инструментите за социален контакт, но пък ни наложи известна комуникационна хигиена. Изчистеният интерфейс на мрежата като че ли предразположи потребителите към чисти дела и помисли. Успя да се превърне в платформа за лесен обмен на технологични, бизнес и – разбира се – битови идеи, но все пак идеи, използвайки най-важната функция на своя създател търсачката гигант: достъп до нова и полезна информация, която ни кара да мислим и да се развиваме, а не ни затормозява с детайли от личния живот на милиони други като нас.

В Google+ хората са “clever” и “neat”, там сме много повече Хаубеновите “netizens” (Спасов 2011: 287), отколкото анонимни наблюдатели на някой локален площад. Google+ ни даде избора без много усилия да се разграничим, да спрем да се измъчваме с измислянето на оригинали постинги, адаптирани за масата, и да бъдем чути, харесвани и дискредитирани ексклузивно от „себеподобни”, били те „маниаци” в своите сфери. Ако съвременното общество, log-нато 24/7 в социалните мрежи, може смело да бъде наречено „макрокултура”, то Google+ е една своеобразна „микрокултура” (Германова 2009: 103) и е много повече медия, отколкото сайт за възстановяване на изгубени роднински връзки.

Само допреди няколко години границата между това какво правим без компютър и самият компютър като отделна вселена все още я имаше, имаше я разликата между ключовете за жилищата ни и паролите за профилите ни. Сега обаче светът е само един и е достояние на всички: така е удобен за боравене в реално време, въпреки часовата разлика, от мястото на събитието, където няма време за прошка. Всяка новина, която по някаква причина разчорлена и запъхтяна е закъсняла по трасето, бива унищожавана от хладното потребителско безразличие. Защото онази информация в социалните уеббазирани платформи, която остане ненаписана, некоментирана, неодобрена и неразпространена до изтощение, не съществува. Тя не се е случвала, мъртва е и е твърде тежка, за да бъде погребвана.

Дигиталното, чиято поява светът се надпреварваше да предрича времево, се случва пространствено в момента, остарява в момента на прочитане на тези редове и няма да се изцапа със създаването на архив. Дигиталното всъщност винаги се е случвало, защото (малко като в басня) докато някой е изговарял прогреса, друг го е изработвал мълчаливо и е развивал развитото, подобрявал е подобрението. Създаването на нови и нови социални мрежи може да изглежда безсмислено и объркващо за потребителите, част от които все още нямат или никога няма да имат Google+ профил и защо да имат, когато очевидно се чувстват добре или се пресищат достатъчно от присъствието си само в една, най-много в две други мрежи. Въпреки оптимистичните статистики, голяма процент от новите потребители на Google+ са там от непрофесионално любопитство, от суеверие, че ще останат по-назад, от натрупана умора, досада и неудовлетвореност от другите мрежи. Парадоксално често пъти именно тези потребители не се възползват от новите опции на Google+, не се затормозяват да разделят контактите си в кръгове, да търсят ключови думи за своите “sparks”, post-ват всичко до всички, както във Facebook и като цяло се чувстват некомфортно от малко по-изисканата атмосфера в най-новата мрежа.

Страшно лесно е да си помислим, че всичко, което ни трябва, е някой да събере накуп най-добрите функции от вече съществуващите социални мрежи и да създаде една-единствена. Един обичан от нас технологичен Франкенщайн, който да спестява време, да не изисква много грижи, да запълва самотата ни. Перфектният домашен любимец, който винаги е там и който никога не трябва да избираме. Google, Apple и още купчина гиганти обаче няма да спрат сега и дотук, напротив, ще ни залеят и после ще ни накарат да ги молим за пояс, такава им е работата, първо да ни учат на базата и после, ако се наложи, да ни превъзпитават с иновации, омагьосвайки ни дотолкова, че всеки път да забравяме старите си самоличности. Такава е тенденцията, такова е търсенето с важното условие обаче, че явно все още не сме достигнали върха на своя технологичен прогрес като средство за пренасяне на дигитализирана човешка информация. Защото щом вече е нормално всички да пазаруваме от различни супермаркети, но все още да ни е еднакво вкусно, щом е о’кей да си купуваме автомобили, без да е нужно да сме изпробвали всички останали видове марки, значи ни очаква бляскаво бъдеще на много и различни социални мрежи със своите съответни фенове, конкретни потребителски групи и правила на микрокултурите.

Човешката история доказва, че невинаги по-малкото зло е да уеднаквиш съзнанието на хората, да претопиш вкусовете им до неузнаваемост и след това да им оставиш само един вид сиренце в лабиринта. Ако интернет е почвата за лабиринтовия плет, то Google+ e пътят – грешен или верен, разбираме чак накрая, но посоката сме ние, онзи необясним инстинкт да станеш от камъка и да вървиш, за да си удовлетворен и сит, пак сме ние. Скорошното 7-милиардно ние. “И… ако решим да направим групова снимка на всичките 7 млрд. души, изправени рамо до рамо, ще ни трябват едва около 1200 кв. км – например Лос Анджелис. А ако фотографът каже „Усимвка!” на 6900-те езика, които се говорят по света, ще трябва да постоим близо час” (National Geographic, бр. 1, 2011).

И само 4 века, за да tag-нем всички в снимката!


Поставете оценка:
Оценка от 0 гласа.


Напиши коментар:

ФAКТИ.БГ нe тoлeрирa oбидни кoмeнтaри и cпaм. Нeкoрeктни кoмeнтaри щe бъдaт изтривaни. Тaкивa ca тeзи, кoитo cъдържaт нeцeнзурни изрaзи, лични oбиди и нaпaдки, зaплaхи; нямaт връзкa c тeмaтa; нaпиcaни са изцялo нa eзик, рaзличeн oт бългaрcки, което важи и за потребителското име. Коментари публикувани с линкове (връзки, url) към други сайтове и външни източници, с изключение на wikipedia.org, mobile.bg, imot.bg, zaplata.bg, auto.bg, bazar.bg ще бъдат премахнати.

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА