Когато в къщата за гости няма гости

Става дума за луксозни постройки, финансирани до 70% от ЕС, които трябва да се използват по предназначение поне пет години след финансирането на проекта. Ето, че сега постепенно започваме да научаваме кой е имал достъп до такова финансиране: общо взето онези с терасите и барбекютата. "Хората, които искаха да развиват бизнес с къщи за гости, нямаха достъп до евросредствата", каза Вероника Кънева, председател на асоциацията на този бранш, пред "Нова телевизия".

Проверките, които г-н Борисов разпореди, може би ще пуснат малко обществена пара; може и да се окаже, че ще са замесени много от политическите му противници. Но пък как точно се проверява дали в къщата за гости са идвали именно гости или пък роднини? Може собственикът да каже, че е нямало интерес и никой не е дошъл. Вярно, че има телефони, табели, реклама, платени туристически такси - сега и такива неща ще се преглеждат, а може и съседите да помогнат в разследванията. Но ако са минали петте години и проектът е отчетен, надали може да се направи много. 130 000 евро безвъзмезден подарък за тези, които са успели да се вредят - това е средната стойност на финансирането.

Що за политика прави България?

Това нито са първите, нито ще са последните завлечени европари. И за кой ли път възниква въпросът: що за политика прави нашата държавица?

Има изостанали райони. Искат да ги развият. Ами чудесно! И какво правят - пътища, заводи, селскостопански комплекси? Не, хващат се да финансират луксозни вили, които изникват сред мизерията за яд на съселяните, които нито имат тeзи хиляди, нито умеят да пишат проекти, нито пък имат връзките, за да ги спечелят. Бил съм в една къща за гости, издържана в бароков чалга-кич, насред село от социалистически тип. Бил съм и в една до границата, където дори GPS-ът не ловеше. Веднъж отседнах в една вила, построена насред нива. Надали е случайно, че много от тези къщи са празни - хотел се прави там, където има защо да ходиш.

Според описаното в Програмата за развитие на селските райони, може да се получи финансиране не само за къщи за гости, но и за атракции, които да привличат туристите в изостаналите райони. Посочени са например конни бази, велосипедни маршрути, спа-центрове, екопътеки. Само че тази дейност не е по силите на отделния частник, който може да си построи вилата и толкова. Представете си какви условия за туризъм щяха да се създадат с европарите, ако те бяха инвестирани например в опазването на природата и инфраструктурата! Но какво се чудим, същото е в София - луксозни апартаменти, до които се стига по разкаляни коларски пътища.

Порових се доста, но не открих условия за получаване на финансирането - като брой открити работни места или минимум внесен в държавната хазна данък; а тези условия може би са най-важното, което би трябвало да обсъждаме. Очаква се в къщите за гости да бъдат наемани местни хора за работа, но нищо не пречи да се наемат и братовчеди, лели, кумове. Ако си представим тези семейни хотели като предприятия, то би трябвало да съществува и опцията бизнесът им да не потръгне. Тогава би трябвало да има и някаква процедура по фалит и възстановяване на средствата или отнемане на вилата. Нали така? Ако пък просто се правят подаръци на някакви хора, то нека разберем защо на тях, а не на други.

Предлагането на стаи за туристи също е стара практика в България. Обикновено тя е свързана с неплащане на данъци и държавата в продължение на десетилетия се бори да внесе някакъв ред, което предизвиква възмущение сред собствениците. Сезонното даване под наем трудно се контролира; стаята оправя дъщерята, бабата се пазари, наемателите са инструктирани да казват, че са приятели. От стаите в Созопол през 1960-те до евровилите днес нагласата е все една и съща: наша си работа какво правим с къщите. И не помагаше нито социализмът, нито капитализмът.

Да преосмислим отношението си към дребния бизнес и туризма

Ще е добре по повод на този скандал да преосмислим умилителното отношение към дребния семеен бизнес, който и десни, и леви въздигнаха до спасител на националната икономика. Този бизнес е добавка, средство за оцеляване, но едва ли ще измъкне затънали райони от бедността, за което трябва съвсем друга политика - подкрепа на големи предприятия, които създават висока добавена стойност.

Самият туристически бранш изисква концентрация, а не атомизиране на инвестициите. Концентрация в места, където се влагат публични средства в природа, култура, пътища, забавления. Не може туризмът да е приоритет на всяка една българска община, както е сега. Това не само е абсурд, то е невъзможно. Освен ако не решим вместо държава да станем някакъв увеселителен парк.