Екзотичната идея за равно заплащане между мъжете и жените напоследък намира почва и все по-дълбоко пуска корени в политиките на Европейската комисия. Брюксел, както е известно, отдавна е изкушен от подобни етатиски и егалитарни прийоми за решаване на политически въпроси. От години темата за равенството е в полето на политическия дебат и служи като една от основните демаркационни линии между лявото и дясното, които в днешно време е като че ли по-удачно да бъдат наричани либерално и консервативно. Този въпрос има и своите икономически измерения и там картинката е малко по-различна.
16% по-равно и надолу
Разликата в заплащането на жените и мъжете представлява разликата в заплащането, което жените и мъжете получават, изчислена въз основа на средната разлика в брутното почасово възнаграждение на всички работници и служители. Изчислено по този начин жените в ЕС получават средно с около 16% по-малко на час от мъжете. Брюксел се зае да решава този „проблем“ като по стар обичай през 2012 г. първо въведе поредния безумен празник – Европейски ден на равното заплащане, а след това препоръча на държавите-членки да започнат да изравняват заплащането между половете. Без да е ясно как точно ще стане това.
В икономиката обаче няма ирационални решения. Получаваме храната си не поради солидарността на месаря и на хлебаря, а защото е в човешката природа всеки да се опитва да задоволява своя собствен интерес по най-добрия начин. Представете си, че управлявате компания и ви задължат да повишите заплатите на дамите, които са ваши служители със следните два аргумента: първо, те са дами и второ - ЕК смята, че те полагат равен труд с мъжете във фирмата. Безсилен срещу тези два довода - природен и политически, вие въвеждате равното заплащане във вашата компания.
Не е изключено обаче, скоро да установите, че в резултат на тези авангардни нововъведения, производителността на компанията далеч не се е повишила, за сметка на порасналите разходи за труд. Още някои възможни последици. Когато се окаже, че не амбиция или интелектуални способности, а физическа предопределеност формират заплащането, то демотивацията на част от служителите е почти сигурна. Раздялата с част от тях или поне занижената им продуктивност и директното ѝ проявление - влошено представяне на компанията, горе-долу точно толкова сигурни.
Равенството vs. свободата
Неравното заплащане си има много просто и логично обяснение, дължащо се на два основни фактораспоред професор Марк Пери от университета в Мичиган. Първият е, че след образованието си мъжете се насочват към специалности с по-добра пазарна реализация. А вторият, че мъжете са по-склонни да упражняват не дотам привлекателни професии, компенсаторният механизъм за които е по-високото заплащане.
Хората не са равни. Не са били, няма да бъдат. Индивидите имат различни знания, способности и умения, което ги прави уникални и съответно имплицитно неравни. Това, което ги обединява, е свободата да развиват своите качества и да ги упражняват по начин, който считат за най-удачен за тях.
Така например една дама, ако много държи и полага сериозни усилия, може би ми могла да стане миньор, толкова добър, колкото мъжа. Както и един джентълмен, с повече фантазия, има шанс да стане успешен маникюрист. Нито обаче има наплив за жени-миньори, нито за мъже маникюристи. И причината за това определено не е в неравното заплащане между половете.
Либералният модел дълго налагаше мисленето, че равенството и социалното сближаване са белег за развитие на дадено общество. И освен ако не искаме да се съгласим, че най-развитите общества са в Африка и по тропическите острови, то това схващане е поредната левичарска илюзия. В доклада за равенството между половете на Световния икономически форум (WEF) за 2016 г., в изследване преведено в 144 държави, по показателя „Икономическо участие и възможности“, челните места гордо заемат следните страни: Бурунди, Лаос, Бахамите, Барбадос и Беларус. Едва ли можете да се сетите за някого, толкова запленен от възможността за равно икономическо включване, че да емигрира в някоя от тези държави. Обратното обаче е валидно: креативните хора са склонни да напускат „равни“ общества, в които има силен натиск човек да не се изявява и да не се отличава. Неравенството не само е съвместимо със свободата, но често е и импулс за свобода и резултат от свободата.
Спонтанен ред и наложен хаос
Икономиката трябва да заеме водещата си роля и да върне Европа към естествената логика на развитие, към онзи „спонтанен ред“, който, по думите на Фридрих Хайек, възниква в обществото без намесата на някаква всемогъща власт. Гласовете, които призовават за засилване на ролята на държавата в икономиката, или по-честно казано – за интервенционизъм, не са убедителни. По логика на спонтанния чрез икономически средства могат да се решават политически проблеми, но обратното обикновено дава нежелани резултати. Идеята за решаване на икономическите проблеми чрез държавна намеса винаги и навсякъде води до състояние, което в най-добрия случай е твърде незадоволително, а нерядко е пълен хаос.
Затова взимащите политически решения не трябва да бъркат равенството пред закона с други видове равенство. Подобни решения може да имат благородни мотиви, но в повечето случаи водят до ограничаване на свободата. Ако продължим да залитаме по концепцията за социална справедливост, ще изгубим истинската справедливост – тази, която увеличава възможностите за избор на свободните хора.
Николай Ценков е юрист и бивш председател на Съвета на директорите на Национална компания „Индустриални зони”. Има консултантски опит в сферата на инвестиции, обществени поръчки и проектно финансиране.