На 10 ноември 1444 г. край Варна загива един млад и енергичен владетел. Упадъкът на Византия и постоянните междуособни борби на българските владетели облекчили настъплението на разрастващата се Османска империя към Европа. Турците не се задоволявали със завладените земи на Балканския полуостров и насочили ударите си към Влашко и Унгария. Това разтревожило западните феодали и силната католическа църква. Тъй като Унгария не можела сама да устои на турския натиск, потърсила помощта на Полша. Победите през 1441 и 1442 г. показали, че със съвместни действия нашествието можело да бъде спряно. За да защити владенията си и предотврати по-нататъшното приближаване на исляма римския папа Евгени IV провъзгласил нов кръстоносен поход за защита на вярата. Честта била оказана на младия, 20 годишен, полско - унгарски крал Владислав III Ягело, чиито земи били непосредствено застрашени.
През есента на 1443 г. 40 хилядна съюзническа армия, съставена от поляци, унгарци, чехи, хървати и румънци нанесла голямо поражение на турските войски при Ниш, навлязла в България и стигнала до Златица. После се насочила към Одрин, но появилите се разногласия сред предводителите и настъпващата тежка зима принудили Владислав да сключи мир и да се върне. Но той не се отказал и на следващата година отново тръгнал на поход, този път заедно с трансилванския воевода Янош Хунияди. Като преминали Дунав, завземайки всички крепости и подпомагани от българското население, войските минали покрай Търново и се насочили към Варна. На 9 ноември 1444 г. кръстоносците били пред стените на Варна. Там те разположили лагера си в очакване на генуезките и венецианските кораби, които пратил папа Евгени IV, и които трябвало да ги отведат до Константинопол. Но султан Мурад II подкупил щедро корабособствениците и с тяхна помощ превел през Босфора своята многохилядна войска. Съвсем скоро голямата турска армия се оказала зад Владислав и останал сам и в засада той трябвало да приеме боя.
Сутринта на 10 ноември войските били построени и към 9 часа боят започнал. Той се водил на полето, западно от крепостта. Първи нападнали турците и се опитали да минат в тил откъм дясното крило на съюзниците. След променлив успех и за двете страни, предвожданите от Янош Хуняди унгарци успешно атакували левия фланг на турците. От дясно румънци и унгарци почти достигнали до средата на османлийте. Объркани, те почнали да отстъпват. Виждайки хода на сражението султан Мурад II бил готов да отстъпи. Но все още кавалерията на Караджа паша не била разбита и се прегрупирала да посрещне нова атака на християните. Около самия султан останали само придворните му и малобройна част еничари. Победата била вече близо и младия крал решил да извърши още един славен подвиг - да убие султана. Владислав - както записал турският летописец Сеадедин - с пуснат в пълен бяг кон и с дълга сабя показал чудеса от храброст, като съсичал всичко, което му паднело по пътя и насърчавал войниците си. Те съсекли много мюсюлмански войници и пълководци и успели да разделят османската войска на две части. Заобиколили султана, а Владислав се спуснал към него да го убие. И когато бил съвсем близо един от еничарите убил коня му, повалил Владислав на земята и с един замах отрязал главата му. Гибелта на краля им обезсърчила кръстоносците и те се обърнали да отстъпват. Не помогнали и усилията на опитния Хуняди да въдвори ред. Окуражени турците нападнали обърканите рицари и за кратко време ги разбили. Тежко въоръжени, много от тях намерили смъртта си в мочурищата по брега на езерото, други били преследвани до непроходимата Батовска гора. Едва малцина, водени от Янош Хуняди стигнали Дунав и се спасили.
Изходът от него решава за векове съдбата не само на България, но и на цяла Югоизточна Европа.