Председателят на Народното събрание Цвета Караянчева изнесе драматична реч по време на църковно-военен ритуал на Каймакчалан. Събитието се провежда за пети пореден път. Със сълзи на очи Караянчева припомни събитията от 1916 година, познати като Битката при Каймакчалан. Своя рецитал председателят на парламента посвети и на Красимир Узунов.
„Уважаеми г-н ген. Попов, уважаеми ген.-майор Матеев, уважаеми г-н Писанчев, г-н Бойчев, уважаеми офицери, сержанти и войници, скъпи приятели, Каймакчалан – един от темелите на българската национална памет, на българска воинска слава и чест. Както ген.-майор Матеев каза – той е съизмерим само с Шипка. 6 000 български войници стъпват тук през август 1916 година. В началото на октомври слизат само 800. Тук са останали премръзнали, убити и осакатени всички тези герои, обикновени хора са останали тук 3 месеца под бомбардировките на сръбската и френската артилерия. Тук са воювали Дринският и Дунавският полк от страна на сърбите, от България части от полковете на 11-и Сливенски полк, дружините на 33-и Свищовски полк, 43-и, 46-и, 56-и, 58-и полк. Когато сърбите се качват тук, остават ужасени, защото във всеки окоп, във всяка цепнатина е имало трупове. Нарекли са го „Дупките на ужасите“. Каймакчалан за тези 3 месеца намаля височината си между 4 и 11 метра. Така ни го описа Поручика – нашият приятел Красимир Узунов. Той написа една велика книга, книга, за която изнамери всички документи, работи, писмата на загиналите, дневниците, историите на оживелите – тези, които никога няма да забравят камъните, обвити в мъгла и дим“, добави тя.
„Сега ще ви разкажа част от предговора на книгата: „Вихри и мъгла. Огън и лед. Изтърбушени окопи, гробове без кръстове. Още старците на Нидже планина разказват, че всяка вечер, когато Слънцето залезе от неопятите гробове излизат сенките на мъртвите войници със светещи очи от пламъците: зачервени, гледат към североизток, към своята освободена България. После запалват цигара. Огънчето гори в ръкава на шинела и пари обгорелите им длани, а устните им шепнат въздишки. Изведнъж сенките се размърдват, до тях застават техните командири, сядат до тях, говорят, спорят, обсъждат плановете за следващата битка. До тях са генералите, полковниците: Илия Чолаков, капитан Илия Димитров, майор Стефан Куртев – все български герои, офицери. Изведнъж майор Стефан Куртев става, вади сабя, хуква надолу по склона и след него тръгват всички сенки на войниците, воювали тук: „След мен. В атака. Мъртви, в атака“. 3 месеца огън, огън, огън. И ни крачка отстъпление. Но на изток зората небето просветлява, но един по един сенките на войниците се прибират е неопятите си гробове. Така до следващата вечер. И така 100 години“.