Ликвидационни комисии, скелети на добичета, забравени в дворовете на фермите, разграбена селскостопанска техника, връщане на земеделската земя „в реални граници“. Това бе една от пътеките, за едни трънливи, за други - доходоносни, по които тръгна родният преход на връщане от соца към пазарната икономика.
Най-тежкият удар се падна на многострадалното българско село, преживяло преди това насилствена колективизация и всякакви други експерименти по съветски модел в земеделието, припомня в-к "Монитор". С падането на соца си мечтаехме за много неща. Никой не е предполагал, че за броени месеци земеделието ще бъде докарано до пълна разруха и по-голямата част от хранителните продукти ще се наложи да ги внасяме. От износител на храни се превърнахме в постоянен вносител. Повечето ТКЗС-та, обединени преди краха на соца в огромни аграрни комплекси, на бърза ръка останаха в историята. Много малко кооперации успяха да се спасят от плъзналите ликвидационни комисии, изпратени от назначените демократи, дошли на власт. Немалко от техните лидери после се оказаха най-обикновени доносници на държавната сигурност от преди 1990 г.
Опразнените и преди това села от миграцията към големия град започнаха експресно да опустяват. Немалка част от нивите в страната се покриха с бурени и трънаци. Повечето останали на село, болшинството пенсионери, се заеха основно с дребно земеделие, колкото да не умрат от глад.
Така върху развалините на ТКЗС-тата се роди системата на земеползването. В повечето случаи от нея се възползваха хора с опит и в соцземеделието, успели да купят евтино оцелелите трактори и комбайни. Те започнаха да обработват отново земята. Основно това съживяване на земеделието, на основата на комасираната земя, се случи в най-плодородните райони, като новите едри фермери се заеха основно с отглеждането на зърно. Казват, че в началото това е ставало и без съгласието на пръсналите се по градовете или по чужбина собственици, на които бащините ниви им бяха върнати „в реални граници“. След влизането ни в ЕС подобно „доброневолно“ използване на чужда земя отрязваше пътя към евросубсидиите и затова започна да се прилага системата на т. нар. „бели петна“, непозната за останалите страни в общността. Според юристи тя нарушава неприкосновеността на частната собственост и част от договорите за ползване се пишат без знанието на притежателите на нивите.
Във въпросните „бели петна“ влизат притежателите на земеделска земя, които не декларират ежегодно какво ще правят с имота си. Логично или не рентата за тях е доста по-ниска, отколкото на тези, имащи легални договори са арендаторите, обработващи земята. Процедурата пък за получаването на въпросните дребни суми от „белите петна“ не е стандартизирана в цялата страна и всяка земеделска дирекция иска различни документи. Използването на т. нар. електронно правителство в тази сфера си е направо научна фантастика.
В крайна сметка не бива да забравяме и друго - собствеността не е само привилегия, а и отговорност. От забравена нива голям кяр не може да има.