В киното на Рангел Вълчанов детството не е само спомен, а начин да се гледа на света. В „Лачените обувки на незнайния воин“ детските видения, селските образи и тревогите на възрастния човек се срещат в един от най-личните филми в българското кино. Точно на 12 октомври 1928 г. в село Кривина, край София, е роден неговият автор.
Вълчанов завършва театрална режисура при професор Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1953 г. Още от 1952 г. работи в Студията за игрални филми „Бояна“ като асистент-режисьор и режисьор-постановчик. Първият му самостоятелен филм е „На малкия остров“ от 1958 г. Лентата е заснета по сценарий на Валери Петров и получава отличия на кинофестивалите в Прага и Мелбърн, с което заявява присъствието на българското кино извън страната.
Режисьор с личен почерк
След дебюта идват „Слънцето и сянката“, „Инспекторът и нощта“, „Вълчицата“, „Езоп“, „Лице под маска“ и „Следователят и гората“. В тези филми Вълчанов развива почерк, в който драмата и иронията съществуват едновременно. Героите му рядко са еднозначни, а историите им често поставят въпроси за избора, вината, паметта и свободата.
„Лачените обувки на незнайния воин“ от 1979 г. е сред най-важните му произведения. Филмът е изграден като спомен за детството и като размисъл за времето, в което човек пораства. По-късно Вълчанов продължава да търси връзката между личната история и обществото във „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ и „А днес накъде?“. Той работи и в документалното кино, като създава филми за личности и теми от българската култура.
„Всичко може“, когато има страст
Рангел Вълчанов е не само режисьор, но и сценарист, актьор и писател. Българското национално радио посочва, че в творческата му биография влизат 33 български филма, 12 сценария и 17 роли в киното. В последните години от живота си публикува три книги – „Всички ще умрем, а сега наздраве“, „Ура! Най-после и онемях“ и „Хем съм сам, хем няма никой“.
В интервю, цитирано от БНР, Вълчанов казва: „Всичко може, ако го запълниш със съответната страст, талант, вкус.“ В тази мисъл има и ключ към неговото кино – то не се подчинява на готови формули, а търси живия човек зад ролята, спомена и обществената маска.
През 1995 г. кинематографичната общност го избира за режисьор номер 1 на България за XX век. Получава орден „Стара планина“ първа степен, държавната награда „Паисий Хилендарски“, награди за цялостно творчество и отличието „Златен век“ с огърлие през 2013 г. Рангел Вълчанов умира на 30 септември същата година, но филмите му продължават да задават същия въпрос, който стои и в заглавието на една от най-познатите му творби: „А сега накъде?“
Източници: archives.bnr.bg, bntnews.bg, bta.bg