„Фантастични животни: Тайните на Дълбълдор“ е поредната екранизация по магическите книги на Дж. К. Роулинг, но в същото време е първото безкрайно скучно заглавие от филмографията за Хари Потър. Признавам, че на няколко пъти дори очите ми се затвориха, докато се насилвах да видя нещо интересно в хода на всичките 142 минути.
Историята ни връща отново в дните, когато Албус Дъмбълдор (Джуд Лоу) е сравнително млад магьосник, който тепърва си печели славата на най-великия в своята област. Магизоологът Нют Скамандър (Еди Редмейн) отново е най-верният му приятел, а черният магьосник Гелърт Гриндевалд (Мадс Микелсен) вкарва в ход плана си за налагане на контрол върху света на вълшебниците, за да го въвлече във война с този на мъгълите.
Чисто теоретично звучи сякаш ни предстои да видим нов епичен сблъсък между доброто и злото, но вместо това лентата навлиза в безкрайно непознати води за себе си. Някак нескопосано се преплитат темите с хомосексуализма и държавната политика. В резултат не ставаме свидетели на нито едно от двете, защото Роулинг очевидно иска да се хареса, както на LGBTQ+ общността, така и на подрастващото поколение, което по традиция си ѝ е основната аудитория.
Да, на всички ни стана ясно, че по някаква причина на Джоан ѝ е било много важно професор Дъмбълдор да е гей, но как изобщо това има отношение към историята? Признавам, че винаги ми е било любопитно да надникна в съзнанието на хората с различна сексуална ориентация, но добрите филми на тази тема навлизат много по-дълбоко в същността на героите, за да може човек по един или друг начин да обуе техните обувки. Тук просто един митичен литературен персонаж получава някаква квалификация и толкова.
Гриндевалд от друга страна трябваше да е предшественикът на Лорд Волдеморт с безграничната си сила, но вместо това е представен като политик с нечисти помисли, който някога се е гушкал с врага. Това направление ме обиди на интелектуално ниво, защото планът му бе безкрайно плитък и неубедителен за претенциите, с които го натовари авторът в първите два филма.
Задължително трябва да изкоментираме промяната на каста за главния злодей, защото темата с Джони Деп отдавна вълнува хората, интересуващи се от кино. Колкото и да харесвам Мадс Микелсен, той получи на практика невъзможната задача да превърне образа на Гриндевалд в свой. Деп е далеч по-трагикомично ориентиран актьор и това го превърна в перфектния човек за ролята, докато Микелсен е прекалено сериозен за магическата си пръчка. Разбира се, ако съдът докаже, че Джони Деп е упражнявал насилие над Амбър Хърд, той трябва да бъде отлъчен от киното, но преди това смятам, че бе прибързано да бъде изолиран от бранша.
Ще напиша и няколко думи за режисьора Дейвид Йейтс, защото съм шокиран колко малко от него виждаме във „Фантастични животни: Тайните на Дъмбълдор“ в сравнение с работата му по последните четири филма за Хари Потър. Там той работеше много по-умело с цветовете и намираше начин, за да динамизира иначе стандартни сцени, докато тук сякаш е оставил всички сами да се водят по сценария. Подозирам дори, че Дж. К. Роулинг се е намесила прекалено пряко в работата му, защото една огромна част от филма е посветена на безсмислени детайли, които в книгата може и да работят, но на голям екран са просто скучни.
Възнамерявам да приключвам с дисекцията, защото се усещам, че ми иде да напиша още куп лоши неща за филма. Каквото и да кажа обаче надали ще ви откаже от билета за премиерата този уикенд, защото без никакво съмнение милиони по целия свят ще се тълпят на касите, за да видят „Фантастични животни: Тайните на Дълбълдор“. Фенската маса на поредицата е сравнима с тази на „Междузвездни войни“, като и в двата франчайза е повече от очевидно, че всеки следващ филм е по-лош от предходния. Финалната ми оценка е 5/10, като признавам само, че имаше едни 20-30 минути, които си струваха гледането. Останалите два часа са чисто губене на време.