Казвал съм го около 2000 пъти, но нищо не пречи да го повторя още веднъж - Холивуд ще загине без литературните си адаптации. Днес обаче не съм и подозирал, че тази константа в съвременното кино е изчерпана до степен, в която трябваше да изгледам може би най-скучното заглавие по нечия книга в живота си. „Крокодилът Лайл“ щеше да е моят голям фаворит, ако имаше награда за подобна категория на „Оскарите“.
Признавам, че не съм чел детската книжка на Бърнард Уабър, но популярността ѝ е толкова голяма, че съм склонен да се съглася с масите, като я определя за съвременен хит сред подрастващите. Темата все пак е изключително интересна, а и важна за модерното общество.
Историята е за едно талантливо крокодилче на име Лайл, което има нечувания талант да пее. То обаче се превръща в аутсайдер в света на хората, когато сценичната треска го проваля при първата му изява. Няколко години по-късно обаче попада случайно в семейство Прим. Съставът му е от баща с дете от предходен брак и съпруга от различна раса. Те са принудени да се преместят в Ню Йорк, а това далеч не помага на сина им - Джош, за да преодолее своята-собствена социална фобия. Двамата с Лайл обаче бързо се сприятеляват и започват да борят заедно страховете си.
На хартия всичко изглежда наред, особено с оглед факта, че става дума за детски игрален филм с компютърна анимация за един от главните герои. Оказва се обаче, че на проекта му куцат толкова много неща, че всичко бързо се разпада, въпреки поносимата продължителност на лентата.
Докато гледах „Крокодилът Лайл“, не спирах да си мисля за заглавия от ранга на „Деца шпиони“, „Кучета и котки“, „Кристофър Робин“ и още куп други умопомрачителни бози, които по неведоми пътища са успели да излъжат някой и друг именит актьор, за да се включи в проекта. Тук жертвата е не кой да е, а самият Хавиер Бардем.
Не мога да проумея как човекът, който изигра един от най-култовите злодеи в историята на киното в „Няма място за старите кучета“ е пропаднал толкова ниско, че да пее и танцува в нелепо облекло за други деца, освен за своите-собствени.
Скот Макнайри може и да не е от ранга на испанския секссимвол, но и той е играл в миналото за някои прекалено сериозни филми, за да бъде възприет положително тук.
Огромен проблем за филма се явява дублажът, защото подозирам, че продуцентите са се съгласили да поемат проекта, след като им е бил предложен гласът на Шон Мендес. Музикалният му талант обикаля световните сцени от 2013 г. насам, като дори се радва на други успешни прояви в киното, като „Ела, изпей!“ Вместо това родната публика е принудена да слуша Славин Славчев. Нищо против родния изпълнител. Дано един ден направят филм, вдъхновен и от неговия глас, но тук Мендес трябваше да е звездата. Или поне такова ми бе усещането, докато гледах и слушах „Крокодилът Лайл“.
Ако се абстрахираме от превода в стил Diema и Kino Nova, отново ни остава една прекалено плоско скалъпена история, в която най-важните поуки за децата са претупани за сметка на танцуващи компютъризирани животинки. Накрая сякаш се наблегна на това, че няма нищо по-важно на света от музиката. В същото време имаме една преуспяла жена, която приема доведения си син, като свое дете. Имаме един баща, който е забравил младостта си и директно е скочил в света на възрастните вследствие на смъртта на първата му съпруга. Дори имаме дете, което идва от провинцията в големия град без баналните сцени за носталгията по стария дом и изоставените приятели. Режисьорите Джош Гордън и Уил Спек обаче влагат всичките си сили и емоции в това да сътворят един 106-минутен музикален клип с музикална лирика за детска дискотека.
Някъде там в цялата бъркотия е включен и един зъл съсед, на когото са придадени само и единствено отрицателни качества без капка мотивация в поведението му. А някои хора казват, че за злодеите в киното винаги се влага повече мисъл. Очевидно и това правило е нарушено.
„Крокодилът Лайл“ ще заеме място в списъка ми с най-лошите филми, които някога съм гледал. Финалната ми оценка за него е 4/10, като единствената причина за този висок резултат е убеждението ми, че децата ще си припяват песничките, след като излязат от киносалоните с полузаспалите си родители под ръка.