САЩ не е единствената държава на света, нито чернокожите са единствените пострадали хора от расовата война. Чудя се, кога ли Холивуд ще разбере, че постоянното разказване на сърцераздирателни истории в подобен план не просто не решават проблема с дискриминацията, а дори го задълбочават. „Тил: Неразказаната история“ прави точно това, независимо от факта, че проследява действителни събития от средата на миналия век.
Филмът разказва историята на 14-годишния Емет Тил, който е отвлечен и убит в Мисисипи за неприличен коментар по адрес на продавачка в магазин. Режисьорът Чиноние Чукву ни представя гледната точка на майката на момчето - Мейми Тил-Мобли, която в последствие се превръща в една от най-важните фигури в борбата за човешки права в Америка.
Ужасното е, че в момента съм принуден да критикувам едни истински драматични събития, които историята е документирала, а киното решава, че е добра идея да ни разкажа. Принципната ми позиция е, че расизмът няма място в цивилизования свят. В това би следвало да вярва всеки един нормален човек, който иска да живее в мир и хармония с околните, независимо от различията ни. Но, какъв ще е резултатът, ако на всяка крачка някой настоява да плащаме за греховете на хора, които са по-близо до животните, отколкото на човешките същества? Визирам онези зверове, които са сметнали за справедливо да извадят едно дете от леглото му през нощта и да го екзекутират, защото си е позволило да подсвирква по нечия жена. Ами тогава как трябва да се отнасяме с изнасилвачите? Ами с педофилите? Какво ще е наказанието за наркопласьорите или серийните убийци?
Започна сериозно да ми писва, че киното влага милиарди всяка година, за да ме убеди, че аз съм лош човек, просто защото имам наглостта да бъда бял хетеросексуален мъж. „Тил“ съвсем целенасочено демонизира белия човек и придава една библейска святост на чернокожите, за да повярвам в безспорната теза, че нищо не може да оправдае едно убийство.
Ако в САЩ влагаха същата енергия в това да решават проблемите си, колкото влагат, за да ги разкажат пред света, чрез киното, тогава нямаше ежедневно новините да са пълни с масови стрелби в училищата, нямаше страната да е лидер по тежки престъпления на глава от населението и нямаше да има това дълбоко разделение в обществото, от което страдат хората от всички цветове на кожата.
Съжалявам, че отделям толкова внимание върху политическото послание, което се опитва да изпрати „Тил: Неразказаната история“, а не се фокусирам върху работата на създателите, но винаги ще твърдя, че основите на всеки един филм се крепят върху добре разказаната история. А тук скритата цел прозира от всяка една сцена - пропаганда за расово разединение.
Иначе Даниел Дейдуайлър изпълнява ролята си превъзходно. Адмирации за Франки Фейсън и Упи Голдбърг. Потупването по рамото бих дал и на Хейли Бенет. Но техните качества са използвани с прекалено користна цел, за да променят цялостното ми отношение към филма.
Обективно погледнато, историята си струва да бъде чута, но по-скоро в документален, отколкото в художествен план. Добре е да знаем през какви процеси са минали хората в миналото, за да може днес да живеем в един по-добър свят.
Бих ви препоръчал „Тил: Неразказаната история“ само при условие, че проявявате горещ интерес върху темата с расовото неравенство в САЩ. В противен случай рискувате да изгубите 130 минути от живота си, в които може да правите далеч по-интересни неща.
Крайната ми оценка за заглавието е 5/10, защото операторската работа е висш пилотаж на моменти, а Дейдуайлър определено успя да пресъздаде болката на Мейми Тил-Мобли по изгубеното ѝ дете, както и трансформацията ѝ в жена, която е готова да промени света, вместо да рухне в самосъжаление.