Прима-балерината на Софийската опера и балет - Веса Тонова, ще чества своя 25-годишен юбилей на сцената с балета "Жизел" на 23 март. „Усещам в себе си огромна вътрешна енергия, силно желание да танцувам, да общувам с публиката с езика на балета!”, споделя Веса Тонова в специално интервю, предоставено от Софийската опера и балет.
Госпожо Тонова, защо точно с „Жизел” решихте да чествате своя юбилей?
От малко момиченце мечтая да бъда прима-балерина, да играя „Жизел” и го играх още в началото на творческата си кариера. Затова искам да кажа на всички: „Вярвайте в мечтите си!”
Кой ви насочи към балета?
Моята фамилия е от музиканти. Вуйчо ми Васил Иванов беше заместник-председател на Съюза на музикалните и танцовите дейци в България. Той ме наблюдаваше как танцувам като дете и беше убеден, че ще стана балерина. Това беше и моето желание. Кандидатствах в балетното училище. Тогава за прием в него имаше голям наплив. Явиха се над 700 момичета и момчета, а избраха само 20. Аз бях между тях. Това е първата ми победа в живота.
Спомняте ли си за вашите учители?
Първите ми преподаватели бяха Мария Тилинска, а след това до 8-и клас – Наталия Цонева. Преподаваха ми също така Емилия Драгостинова и Румен Рашев. С него съм работила за някои конкурси.
По-късно, в Операта, кои бяха хората, които ви въведоха на сцената?
Още като ученичка бях позната на артистите от балета в Операта. Знаеха ме. Първата година в театъра репетирах под зоркия поглед на Павлина Гелева, а след това и с Евгения Кръстева. Играх веднага сола в „Ромео и Жулиета”, „Жизел” и „Лешникотрошачката”. Танцувах и в ансамбъла, и малки партии. Танцувах всичко. Хореографите разбраха, че имам бърза мисъл и влизам веднага в роли. Тогава Бисер Деянов каза за мене, че с огромния си емоционален заряд и с пъргавата си мисъл се отличавам от всичките си връстници. Това ме изтласка и напред към големите роли! Благодарна съм и на педагозите Евгения Кръстева, Красимира Колдамова, Люба Фоминих, които бяха все прими в нашия театър. Дълго танцувах с Ясен Вълчанов, танцувам и с Трифон Митев. С Трифон сме приятели и хармонична двойка.
Споменахте, че от дете обичате „Жизел”. Какво ви привлича в този балет, а също така и в останалите централни роли, които изпълнявате?
Каквото бленувах в детското си въображение, това се случи! Ролята на Жизел съдържа в себе си много лиризъм, дълбочина, драматизъм. Аз самата съм Жизел. Това е ролята, която цял живот ме учи да бъда човек, личност, да мога да прощавам дори на хората, които са ме спъвали по моя път.
Другите ми роли – във всяка една от тях има мои черти, моя характер, моята душа. Затова зрителите ги приемат с любов. Когато даваш от сърце, чувствата са взаимни. Например ролята на Китри в „Дон Кихот” – великолепна и разтоварваща, но в нея няма драма. Китри е като вятър, а аз държа на дълбоките чувства, на лирико-драматичните изяви.
Винаги живея ролите си дори и в личния си живот. Всеки един спектакъл е характерен за определен период от моето съществуване.
Отнема ли ви балетът нещо от семейството?
Да, взема не част, а цялото ми време. Когато синът ми беше малък, а аз не можех да остана при него, го водех в Операта. Той гледаше репетициите и знаеше, защото му казвах на ухото, всяко едно движение какво означава. Той разбираше езика на танца, на цялото „Лебедово езеро”. Сега детето ми има отношение към балетното изкуство. Децата трябва да се възпитават от много малки в обич и уважение към всяко едно изкуство. Родителите да се опитат да им го обяснят. В противен случай следва срив и то тотален на културата на подрастващите, а от там и на държавата. Този срив е по-страшен от загубата на имунната защита. България е била и е държава на духа и трябва да бъде такава за младото поколение.
Кога трябва една балерина да слезе от сцената и трагедия ли е това за нея?
Слизане от сцената има. Никой не може да бъде вечен в един театър. Идват млади поколение, със свои разбирания за балета и предпочитания за роли. Но всички те трябва да знаят за артистите, които са били преди тях. Да не започват от нищото, защото това говори за нисък интелект и за липса на култура. Един театър трябва да притежава памет и тя трябва да бъде уважавана, да стои на пиедестал.
Що се отнася до мене, слизането от сцената е още далече и не е трагедия. Имам сили, желание и възможности да играя още. Балетът за мене е философия и начин за мислене. Мечтая да предам опита си на тези, които го потърсят. Благодарна съм на съдбата, че ми даде голям късмет. Попаднах в златния период на балета, когато в Операта идваха гениални хореографи от Болшой театър и Петербург. Тази традиция продължава и сега.