След безпрецедентния щурм на Народния театър, режисьорът на постановката „Оръжията и човекът” Джон Малкович даде специално интервю пред NOVA. Пред телевизията той сподели какво смята за случилото се е и би ли дал още един шанс на България и театралната сцена тук.
- Благодаря Ви за участието отново. Какво бихте казали на тези, които са срещу продукцията на „Оръжията и човекът“?
- Мисля, че няма какво да се каже. Това е нещо, срещу което хората са решили да бъдат. Не съм сигурен колко изобщо са прочели пиесата? Това е доста известна творба, много позната и добра, според мен смешна. Не съм българин, но не мога да си представя защо тази художествена творба, чието действие се развива в България, с чаровни български герои, би се считала за толкова обидна, но хората се засягат от каквото счетат за обидно. Бих предпочел да можех да поканя протестиращите да изгледат постановката, съмнявам се, че щяха да я счетат за така обидна. И разбира се, това никога не е било моето намерение, нито на Народния театър. Това е забавна, чаровна романтична комедия. Това е.
- А как гледате на реакцията на българската публика? Можете ли да повярвате?
- Не съм имал много публика - може би по-малко от 60 души са я гледали. Няма как да знам, но хората, които бяха там снощи, се смяха на това, на което очаквах, като мисля, че им хареса. Но съм имал постановки пред българска публика едва няколко пъти. Тук, в Народния театър, играхме постановката „В самотата на памуковите полета“, като публиката беше много радушна. После и във Варна, не си спомням дали имахме една, или две постановки. Беше на един вид опера, творба, съчетаваща класическа музика – „Адска комедия”, която всъщност беше изключително дълбоко обидна и то по много начини. Много притеснителна история, но публиката беше страхотна. Опитът ми тук е с актьорите, които са невероятни. Много ми хареса да идвам на работа всеки ден, да гледам какво правят, какво им е хрумнало. Те са смешни, смели, проницателни, много добре подготвени, много изобретателни. За мен бе и още е истинско удоволствие.
- Очаквахте ли премиерата Ви да бъде едва пред стотина души, предвид това, че сте режисьор и актьор, чийто труд е познат на милиони души?
- Знаете ли, забавно е. Миналата седмица изпратих на един много добър приятел от ранните ми дни в театъра къде репетирахме. Там има 89 места, а нашият театър имаше 88 места. Често и нямахме изобщо публика. Не се притеснявам особено от това. За комедията по-голямата аудитория е полезна, но за драматична постановка не е от такова значение. Но никога нямам очаквания. Твърде стар съм за очаквания. Дали има петима, или пълна зала, не знам. Не го мисля толкова. Жалко е за Народния театър, че толкова малко от закупилите билети успяха да влязат. И това не бива да е позволено. Протестиране – да, но да се препречва влизането на хора, това не е признак за цивилизовано общество.
- За какво си мислехте в празната зала снощи (07.11. бел. ред.)?
- Нищо. Говорих с приятели, които бяха тук, по други теми. Имаше сърби, дошли от Народния театър в Сърбия, защото това трябва да е пиеса, създаваща враждебна обстановка към сърбите. Така поне ми казаха, което е абсурдно. На тях им хареса, поне ми се струва. От страната на баба ми имам сръбски корени. Харесвам Сърбия. Играл съм там. Всичко, изречено за пиесата, няма нищо общо с пиесата. Но това е нещо българско, нещо за политическа власт и прочее. Не целя да обиждам българската армия нито памет от войната, нито каквото и да е било за България. Тук съм, защото харесвам България. Но както казах, хората се засягат по ред причини, а понякога поводът е да получат повече власт, не толкова, че са засегнати. Това е мое лично мнение. И го виждам навсякъде по света.
Това не е само български проблем – това с тази пиеса. В цял свят има такива проблеми. Казваш това? Как смееш?! Наченато е движение за ограничаване на свободата на словото, под претекст, че е език на омразата. Протестиращите срещу тази постановка имат пълното право да заявят колко не им харесва. Нито един от тях не я е виждал, но няма никакъв проблем, трябва човек да има право да заявява какво не харесва. В свободните общества няма проблем. Но да се възпрепятстват други хора да дойдат, да преценят сами за себе си, това е кощунство. Да мразиш… Хората постоянно мразят неща. Но аз не мразя това, което правят протестиращите, особено искрените такива – какъвто и процент да са. Няма да се засегна от това, че те са се засегнали. Хората се обиждат от каквото решат. Нямам нищо против. Работата ми често е обиждала хора и аз често съм засягал хора. Разбирам.
- Случвало ли Ви се е преди нещо, подобно на снощи (07.11. бел. ред.)?
- Да. Правихме пиеса на велик аржентински писател. Не мога да кажа, че вината бе моя. Но имахме дата за постановка в Буенос Айрес, три дни да подготвим драматизация, която адаптирах по велик аржентински роман - „Герои и гробове“, със заглавие „Доклад за слепите“, което бе 24-минутна класическа музикална творба – 25 минути да е била. Някои хора много тежко се засегнаха от тази. Другата пиеса, която се наложи да правя в отчаянието си, създадох предния ден, защото промоутърите бяха обявили, че е вечер с мен. Щях за 25 минути да правя събитие в рамките на нещо друго. Ясно бях заявил на тогавашния ми агент. Неколкократно и недвусмислено го уточних. Но като пристигнах в Буенос Айрес беше наречено „Вечер с Джон Малкович”, което изобщо не ми беше приятно. Не успях да разбера кой го бе казал и всички ме лъгаха за това кой го е нарекъл „Вечер с Джон Малкович”.
Тогава режисирах постановка в Лондон и съвсем ясно бях заявил, че ще дойда и ще играя в Буенос Айрес, Мендоса. Много се радвах да го направя, но само това щях да правя вечерта. Вместо това направихме съвсем различна постановка, за която също се оплакваха. Когато правих постановка, финансирана от Гьоте института в Чикаго, пиеса наречена „Мостът на мъдростта“ с чикагски режисьор и колега. Беше по роман на Пeтeр Хандке, който драматизирахме. В края на представлението имаше хора, които ме замеряха с програми. Но за да бъдеш в общественото полезрение, да бъдеш в театъра, в киното, трябва да разбереш нещо. Сам се разполагаш в обществото, вярваш, че имаш какво да кажеш, нещо, което да поднесеш или предадеш на публиката. Но трябва да съзнаваш, че на публиката може да не се понрави. Може и изобщо да не го хареса. Това обикновено би настъпило, когато хората го гледат или когато са го видели.
Това – никой не го е гледал, така че е малко странно. Но хората се засягат от много неща. Не възнамерявам да отговарям на това, защото е тяхно право. Но нямат право да възпрепятстват хора, закупили билети, да дойдат. Всъщност трябва да се заведе дело, защото ако аз си бях купил билети, щях да си искам парите. Не от Народния театър, а от тях, защото те ме възпрепятстват. Мисля, че е кощунство. Но да си против нещо, което не си и видял, не. Може да е мнение, породено от хора, с които не държа да общувам, но не ги познавам. Може да са страхотни хора. Но да не си видял нещо и да не ти харесва е едно. Нямаш право да забраняваш на други хора да го виждат, нали разбирате.
- С оглед събитията от снощи, променило ли се е мнението Ви за България и българите?
- Не, не. Разочароващо е, че хора, които са искали да го гледат, не успяха да влязат. Но мога да си представя да се случва в цял свят, често. В университетите в Америка студентите не искат да слушат речи, с които не са съгласни. Как го постигат? Наричат го език на омразата, неприлично или фашистко, какво ли не. Не, те са фашисти, защото може да изслушат нещо, с което не са съгласни и според мен е основополагащ елемент от културата да можеш да изслушаш неща, с които не си съгласен. Някои от тях може да са прави, ако изобщо съществува такова понятие в дадени ситуации, но не знам… Аз съм твърдо против цензурата, против „канселирането“ на хора, защото имат различни убеждения от моите.
Не познавам човек, който да има същия светоглед като моя. Не държа да срещам такъв. А и дори да е съгласен с моя светоглед, може пак да имаме разногласия. Оптимистичен съм относно човешкото поведение. Като човек, който от известно време е донякъде познат в света, знам, че не всичко е ласкателство и пиене на коктейли на тераса. Много неща вървят ръка за ръка с това да си разпознаваем, които са дълбоко неприятни. Но за мен, хората могат да протестират колкото искат, обаче властите и органите на реда са отговорни да не им позволяват да възпрепятстват хора да отидат на нещо, за което са платили.
- Предвид премиерата на „Оръжията и човекът“, промени ли се вярата Ви в доброто и човечеството?
- Не. Видял съм много неприятни неща в живота си. За съжаление, според мен е чаровна, забавна пиеса с наситени и интересни български образи. Това ме натъжава. Жалко е. Още от лятото ми бяха казали, че постановката може да породи спорове. Казах на театъра, че вероятно не бих могъл да направя друга пиеса тази година, защото е твърде късно тепърва да избера нещо, да го подготвя, да организираме всичко, но с удоволствие бих го направил, ако искате така да действаме. Именно това бе решението на Народния театър и го уважавам. Много се радвам, че го направих. Ако дойде публика, смятам, че ще им хареса. Наистина просто никак не я считам за обидна, но това не променя мнението ми за хората. За мен, политически движения… За това съм доста циничен, защото съм циничен на тема политика и идеология.
Това, което използват хората за политическо внимание или власт, не ми харесва особено. Страня от политиката на всяка цена. Но занаятът ми е да работя в театъра и в киното. Работата ми в този случай бе да режисирам постановка и ми беше много приятно. За мен бе удоволствие да работя с актьорите. Така че не е. Твърде стар съм да се променям. Харесвам хората. Рядко срещам човек, с когото да не мога да се разбирам, да не мога да работя, почти никога не се е случвало в живота ми, а съм на 70 години. Не съм от тези, които само обясняват как мразят този или онзи. Не, намирам общо с много хора в живота си и не считам хората за разочароващи. Те са просто хора.
- Предвид всичко, което се случи с опита Ви тук, бихте ли дошли в България за друг проект, било то като режисьор или актьор?
- Разбира се. Е, стои въпросът дали биха ме поканили. Но естествено, да. Мисля, че просто е въпрос на политически опортюнизъм, излязъл извън релси. Само да отбележа, това не е изобщо политическа пиеса. Как би могло да бъде, като е написана от човек, който не е знаел абсолютно нищо за България, за българската култура, никога не я е посещавал, въобще не се е интересувал? Английско-ирландски писател от онова поколение. Открай време битува един английски израз, че „чернилките започват от Кале”. Сигурно сте го чували. Как така? Че всички останали са чернилки? Какво значи? Обида е. Но повече от всичко са просто празни приказки. Хората казват всякакви небивалици. Много често, особено сега, хората се стремят да налагат цензура на свободата на словото. Не бих проявил интерес към това нито в тази ситуация, нито в която и да било друга.