Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, роден на 15 януари 1895 г. в гр. Раднево. От детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. Учи в в Старозагорската гимназия. Първото му стихотворение е отпечатано в детското вестниче "Славейче" през 1907 г. Следва романска филология в Софийския университет от 1911 г. до 1912 г., а от 1912 г. до 1914 г. продължава образованието си в Лайпциг.
През март 1916 г. Гео Милев е призован да отслужи военната си повинност в Школата за запасни офицери в Княжево, а после като старши подофицер в 34-и троянски полк. На 29.04.1917 Милев е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око.
През февруари 1918 г. заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература и се запознава с немски писатели и художници, печата в експресионистичното списание "Акцион".
След завръщането си в София той издава списание "Везни" (1919-1922), което става трибуна на символизма и експресионизма в България. По-късно възгледите му еволюират и промяната е отразена на страниците на сп. "Пламък". В него Гео Милев печата статии, поемата "Септември", началото на поемата "Ад". Заради поемата "Септември"списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд.
Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор. Изчезва безследно. Открит е заровен в общ гроб в Илиянци. За ата на смъртта се приема 15 май 1925 г., София.
Да си припомним началото на поемата "Септември:"
Септември
1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.
Дълбоко сред мрак и мъгла.
Из тъмни долини
- преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:
по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни
- без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
- стари и млади -
се спуснаха всички отвред
- като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с викове
с вой
(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!