В един слънчев ден младият император обикалял със свитата си из владенията и навсякъде народът падал ниско на земята в знак на почит към властелина. По негов знак от време на време, ковчежникът хвърлял шепа медни монети и народът се струпвал да ги събира. Неочаквано към него се насочил гордо изправен монах с мръсни и одърпани дрехи. Той държал една дървена чаша за просия в ръка.
Стражата скочила да го спре, но императорът дал знак да го оставят да приближи. Съвсем изненадващо за всички, младият император скочил от коня си, коленичил пред монаха и целунал края на опърпаната му одежда.
- Добре дошъл, татко – прошепнал радостно той.
- Не, сине, само минавам от тук.
- Но това са твоите владения, тате.
- Вече не, сине, сега са твои.
- Kакво да направя за теб, тате? Позволи ми да ти дам поне един кон!
- Знаеш, че съм дал обет да ходя пеша и да живея в бедност. Пусни няколко медни монети в чашата ми и това ще е напълно достатъчно.
- Ковчежник! Напълни тази чаша със злато, веднага! – заповядал императорът.
- Откажи се, сине – усмихнал се монахът – не можеш да я напълниш, пусни само няколко дребни монети.
Започнал ковчежникът да пълни чашата. Изсипал цялата торбичка, донесли втора, донесли чувал, после втори, после трети, а чашата все оставала празна.
- Що за дяволска чаша е тази, тате, тя няма напълване?
- Щастлив съм, сине, че си много по-прозорлив от мен!
- На теб ти трябваха само три чувала злато, за да разбереш, че тази чаша няма напълване. А аз хвърлих целия си живот в нея, половината свят, хиляди наложнички, цялото възможно богатство на земята. Здравето си хвърлих в нея – всичко, а тя остана празна. Защото това е чашата на желанията, сине, и тя никога няма напълване…