Една опасна социална болест върлува в последно време на политическия терен - токсичният коктейл от морален релативизъм и арогантна липса на себеоценка. Темата, разбира се, е за Стоил Цицелков. Естествено, че персоната не е важна, но е важен общият политико-социален разказ, който позволява такива ситуации да се случват.
Първо, той е имал криминални регистрации за притежание на наркотици, както и е осъждан за престъпление от общ характер по Наказателния кодекс. Стандартна практика във всяка развита демокрация кандидатите за важен обществен пост да бъдат обект на щателна проверка. Обществото има право да знае кой иска да го управлява. И това, че той е реабилитиран по право, не значи, че казусът не се е случил. Вижте какъв е процесът, например, при всяко федерално назначение в САЩ - кандидатите минават подробни проверки на миналото им, които включват дори въпроси от преди 30-40 или повече години. В случая на Цицелков става дума за криминални деяния, включително такива с висока обществена опасност като шофиране в нетрезво състояние. Това не са незначителни неща.
Второ, никой не говори за неправителствената битност на Цицелков. Той там може да прави каквото си реши. Когато обаче си решил да управляваш държавата и да си ù вицепремиер, нормално е да си обект на критика. И тя не е персонална в случая, принципна е. Не може да нямаш никакъв политически опит във висшата администрация и да си вицепремиер. Не може да имаш такива скелети в гардероба и да си вицепремиер. Никой нищо няма да ти каже, ако си участващ в обществения дебат и допринасяш с нещо си по него. Но нека всяка жаба да си знае гьола. Тук става дума именно за тази липса на правилна себеоценка.
Отвъд това обаче в казуса има и тежък морален релативизъм.
Годината е 2016-та. Моя милост е на 27 години, но вече към онзи момент съм осем години на публичния терен - с позиции, коментари, акции, мнения. Бил съм и все още съм, остър, понякога дори съм прекалявал. На публичният терен е така - критикуваш и те критикуват, това е част от играта. Тогава обаче ми се случи нещо, което далеч не беше по „правилата на играта“. Регистрирахме инициативен комитет да агитираме за гласуване в референдума на Слави Трифонов. Темите бяха важни за обществото, а аз и колегите ми като публични хора, се включихме в този дебат. Събирахме подписка за регистрация на този комитет публично с обявени дати къде и как могат хората да ни подкрепят. Ходил съм с десетки активисти и доброволци да обикалям къде ли не, за да си съберем подписката. След регистрацията ни в ЦИК се оказа, че в моята подписка са данните на известна журналистка, която не се е подписала в нея. В последствие разбрах какво се е случило - хора, които дразнех с политическите си позиции, са ме „сготвили“, казано на уличен жаргон. Сложили са данните на неподозиращ за това журналист и са провокирали скандал.
Дотук нищо шокиращо. На всички избори има такива проблеми. Много хора са се откривали в списъци на партии и коалиции при избори. Сред глобените и тези със задължителни предписания през годините са почти всички партии, включително БСП, ГЕРБ, ДСБ, Партия на зелените, Възраждане, Атака, НФСБ и много други. Проблемът е законодателен - съгласно Законът за МВР само органите на вътрешното министерство имат право да изискват документ за самоличност. Ти, като човек, събиращ подписка, няма как да поискаш подписващ се гражданин да се легитимира пред теб. Съответно няма как да знаеш дали подписващият се е фактически човекът, чиито данни са използвани. Има си процедура, подава се жалба, Комисията за защита на личните данни излиза с решение (дали с административна глоба или със задължително предписание) и толкова. Банален административно-правен въпрос, чието решаване е хроничен проблем в България за всички участници в политическите процеси.
В случая обаче ситуацията беше екстраполирана до крайност. Редица либерални медии, които от години таят тежка неприязън към мен, превърнаха този рутинен за изборния процес административен казус във въпроса на въпросите. Бях обиждан по най-абсурдни начини. В продължение на години, че и до ден-днешен. Измислиха си дори термини, които не съществуват в правния мир - „злоупотреба с лични данни“ и „кражба на лични данни“. Само и само лъжливо да внушават, че има някакво грандиозно едва ли не престъпление. Наричаха ме всякакъв и ме тричаха като някакъв, видиш ли, престъпник. Докато течеше административната преписка в КЗЛД и после при всяко съдебно решение казусът се претопляше и припомняше осторожно. Ако решението на някой съд по административната верига на обжалване беше срещу нас, това беше съобщавано напоително. Ако беше в наша полза, не беше намерено за нужно да се споменава дори. Накрая казусът приключи окончателно във ВАС с отмяна на всякакви административни санкции и ми бяха присъдени всички разноски. Това не беше съобщено от либералните ми критици. За всичките тези години, в които ме ругаеха по най-безскрупулен начин, никой никога никъде от нито една от атакуващите ме медии не ме потърси за моята гледна точка. Напротив, казусът винаги беше напоително припомнян при всяка моя по-аргументирана или остра позиция. Колчем кажа нещо срещу либералната общност и до дни се появява статия в някое тяхно издание какъв съм бил и какво съм бил направил. Сега ще е същото. За нещо, което е очевиден административноправен въпрос от величината на глоба от КАТ и за което почти всички са били обект на критика.
Разказвам този епизод от дългата си публична биография не, за да се оплаквам. Разказвам го, за да осветя двойните стандарти в тази т. нар. либерална общност. Вижте как работи системата. За мен, който съм близък житейски и идеологически до екипа на президента Тръмп и съответно съм им идеологически опонент, няма никаква милост. Напротив, има хиперболизиране, изваждане пред скоби, черни списъци, години на ругатни и открита злоба. Не просто злоба, а направо омраза. Както ми каза наскоро един приятел от тази общност - „Нашите хора изпитват нажежена до бяло омраза към теб. Малко са хората, които мразим повече“. Затова по мой адрес всяко благоприличие е забравено, а всяка попръжня - оправдана. И не съм само аз в такава ситуация - всеки техен опонент бива обругаван и заливан със сярна киселина по един и същ безогледен начин.
Да сравним реакциите на тази общност по отношение на мен и по отношение на Цицелков. В единия случай става дума за рутинно, в смисълът на „случващо се на всички избори“, евентуално административно нарушение. Което е паднало в съда, тоест даже няма и влязла в сила административна санкция. Нищо няма. В другия случай става дума за криминални регистрации и осъдителна присъда по наказателно дело. Но в моя случай аз съм враг на народа, който трябва да бъде убит с камъни на площада. В другия случай Цицелков е добър експерт, към който има, видите ли, някаква обществена несправедливост. В моя случай никой не ме попита за моето мнение, а просто години наред си ме ругаят. В неговия случай той се разполага в национален ефир, готови са „жертва“ да го изкарат.
Този морален релативизъм, драги либерални люде, е отвратителен. А в съчетание с липсата на елементарна себеоценка се превръща в болест. Проказа за цялото общество и за тях самите. Те създават един фалшив свят, в който всяко тяхно действие е оправдано, всяко най-малко действие на враговете им е проблемът на проблемите. „Врагове“, защото докато ние гледаме на тях като на опоненти, за тях ние сме враг, който следва да бъде унищожен. Не са явно прочели Матей 7:3 - „И защо виждаш сламката в окото на брат си, а не забелязваш гредата в своето око?“. Те живеят постоянно в лъжа - лъжа за себе си, лъжа за другите. А да се живее в лъжа не е нито умно, нито красиво.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.