След 36 години да се занимаваш с пробива на промяната в България е трудно, по-скоро неузнаваема работа. Гледане, тълкуване, констатиране, а впоследствие и заключение, разбиране, че се касае за едни и същи хора с едно и също обкръжение.
А тези хора изваждат от обкръжението си едни и същи последователи, които са си с главната цел – да оцеляват при различните връзки, но винаги да са начело и във властта.
Те вертикално в сферата на сметките, във военната и полицейска скала, имат вечно търпение и това е смисълът на изгодата.
Запазването на стандарта си на живот в управлението на държавните ресурси се оказа жизнено важно за начина, по който оцелява една върхушка от привилегировани хора в България и тяхното обкражение.
Вчера се сетих за акад. Вера Мутафчиева. Свързването ѝ с времето – 18-и, нашепено на 09 юни 2009 г. преди цели 17 години.
И още тогава пророчески ми беше подсказала, че навсякъде е говорила за гражданското общество. Но както тя изрично ме предупреди: „Ние досега не сме му вярвали и няма да му повярваме на гражданското общество.“
И още нещо за уточнение:
„Докато не изтече времето и не се сменят хората, които във философията и нивото си са все социализирани, успех не може да се очаква.“
Силата на пророчеството на Вера Мутафчиева днес е толкова впечатляваща, че всеки ден чрез прехода и неговата фалшива реалност се убеждаваме, че фактът на безсилие пред лицемерието ни е завладял отвсякъде.
Държавата ни е поставена пред тежките въздействия на политиката и обкръжението на управляващите днес.
Държавата не може вечно през уникалната зависимост на лидерите да произвежда хора, които нямат понятие от упорство, а търсят постоянно доказаната зависимост, която да им осигури богатство и пари.
С тази тежка наследствена зависимост не може да има успех за утре. Няма два варианта – или да чакаме още 30–40 години да се смени поколението, или да осигурим друга, нарочна вътрешна промяна, провокирана от реалността, но справяща се с нея.
Другата вътрешна промяна ще бъде промяната на принудата, за да може да оцелее нацията и да се жертва статута на привилегированите с власт.
Принудата надминава организирането на нова комисия по разследване на зависимостите и генезиса на държавната корупция в днешна България.
Още през 1908 г. във Вашингтон, САЩ, е създадено ФБР като част от Министерството на правосъдието с голямата задача да подрежда реда и законността в Съединените щати чрез разследване на нарушенията на федералните закони.
У нас има толкова много органи, но такъв тип структура като ФБР няма, а тя вече е твърде наложителна.
Преди 7–8 години бе създадена КПКОНПИ. Тя бе разпиляна от политическо влияние и недостатъчна ефективност.
Затова работа под политическото покровителство на Пеевски и Прокопиев, загърнато зад политическата верига на зависимости, не доказа силата си за промяна.
В цялата си театралност и странно многознайство, както и във фалшивото лидерство, КПКОНПИ изкриви изцяло образа на надеждата за коренна промяна.
Днес тази обратна линия към вчерашната комисия ни принуждава да изучим великата като целенасоченост агенция ФБР.
И макар че сега сме 118 години след създаването ѝ, България трябва да създаде подобен нов орган, съобразен с целесъобразността и необходимостта на НБР – Национално бюро за разследване.
При нас е необходимо финансовото разузнаване да бъде обвързано към новия орган, с добавени изцяло разследващи функции.
Ретроспекцията на българския антикорупционен модел е болезнено показателна за несъстоялия се преход. Създадена през 2018 г. като резултат от продължителен обществен и европейски натиск за изграждане на единен антикорупционен орган, КПКОНПИ трябваше да се превърне в символ на новата държавна решителност срещу незаконното забогатяване, злоупотребата с власт и превземането на институциите от икономически зависимости. Вместо това тя постепенно се превърна в олицетворение на най-големия дефицит на прехода – липсата на обществено доверие, липсата на независимост и липсата на видима справедливост. В продължение на десетилетия българското общество очакваше появата на институция, способна да достигне до истинските източници на политическата и икономическата власт, но получи структура, чиято обществена легитимност бе непрекъснато поставяна под съмнение. Именно затова последвалото ѝ фактическо демонтиране не може да се разглежда само като институционална реформа, а като признание за провал на един модел, който не успя да произведе усещането за справедливост.
Днес европейският контекст поставя пред България много по-висока задача. В повечето развити демокрации антикорупционните структури вече не са само административни комисии или органи за декларативен контрол, а центрове за финансово разузнаване, оперативен анализ, разследване, проследяване на активи и отнемане на незаконно придобито имущество. Европейският съюз постепенно изгражда нова архитектура на върховенството на правото, в която способността на държавата да разследва високите етажи на властта се превръща в основен критерий за нейната демократична зрялост. Именно в този контекст България се нуждае не от поредната комисия, а от нов тип национален орган – независим, професионален, оперативно обезпечен и обществено легитимен, способен да съчетае финансовото разузнаване, разследването на корупцията, проследяването на престъпните активи и конфискационната политика в една обща система за защита на държавността.
Подобна структура не следва да бъде възприемана като инструмент за политическа репресия, а като инструмент за национално оздравяване. Нейната историческа мисия трябва да бъде възстановяването на разрушеното обществено доверие и налагането на убеждението, че законът е еднакъв за всички. След повече от три десетилетия на преход българското общество не очаква нови обещания, а реално възмездие за злоупотребите, реално възстановяване на справедливостта и реално прекъсване на наследените зависимости. Ако преходът не успя да произведе справедливост, новият орган трябва да произведе именно нея – не като политически лозунг, а като ежедневно доказуема държавна практика. Само тогава борбата с корупцията ще престане да бъде част от политическия спектакъл и ще се превърне в национална кауза за оцеляването и обновлението на българската държава.
Тези комплексни функции трябва да осигурят друг облик на антикорупционната работа и реален успех за нея.
Новата комисия трябва да претвори и друг подход, като осигури нов тип разследващ модел, ново ускорено правораздаване и нов конфискационен режим.
За всички нас е ясно, че без конфискация не можем да стигнем до никакъв успех.
Затова ускорено, заедно с разследващите примери, конфискационната последица трябва да бъде водещ акцент в цялата реализация на новата комисия.
За нас, българите, това стана ясно, след като се нагледахме на фалшивия профил на промяната след 10 ноември 1989 г.
Идва времето на необходимата логическа промяна, която да гарантира на българина нов тип доверие към властта и политиката на държавата.
Не можем повече да се самозаблуждаваме, че имаме някакво псевдогражданско общество, а да крепим политиката си върху влиянието на двама, трима или петима мафиоти и десетина-петнадесет ултраолигарси.
Тази пробита политическа обвивка на зависимостите в България трябва да бъде разбита изцяло.
Политиката и антикорупцията трябва днес да вървят ръка за ръка. Заедно с върховната необходимост от разрушаване на зависимостите трябва да бъде разгромена всяка форма на подчинение и обвързаност.
Силата на тази задача е пред нас и трябва настъпателно да въведем нов прочит на промяната в България.