Китай има твърде много фабрики. България – твърде много потребление.
И двете държави живеят на кредит.
Само че го харчат в различни посоки.
Тази седмица две графики разказаха една и съща история – от двата ѝ края.
Първата е от Пекин. Проф. Ли Даокуй, един от най-влиятелните китайски икономисти, предупреди, че китайският модел е стигнал границите си. Китайците потребяват едва 35–38% от това, което икономиката им произвежда. Местните власти дължат над 100% от БВП за пътища, железници и индустриални паркове, чийто капацитет все по-трудно се запълва. Инвестициите се свиват. Това се е случвало само два пъти от 1949 г. насам.
Втората графика е от София – от последната прогноза на БНБ (благодаря на Георги Ангелов, че я открои).
Тя съдържа една загадка.
Потреблението е добавило 5,3 процентни пункта към растежа.
Икономиката обаче е нараснала само с 3%.
Къде изчезнаха останалите 2,3 пункта?
През границата. Купуваме повече, отколкото произвеждаме. Вносът расте, износът се свива. Разликата се плаща с кредити и държавен дефицит.
Една болест. Два противоположни симптома.
Китай взема заеми, за да строи. И прекали. Строи отвъд точката, в която всяка нова фабрика, магистрала или индустриален парк създават достатъчно стойност. Днес китайската индустрия произвежда повече, отколкото собствените ѝ граждани могат да купят.
Всеки излишък търси своя дефицит.
Затова китайските стоки заливат световните пазари, включително европейските.
Изходът за Китай е известен отдавна: повече доходи и повече потребление за собствените му домакинства. Пекин обещава този завой повече от десетилетие. И всеки път, когато икономиката се забави, насочва кредита обратно към производството.
Докато това не се промени, Европа има един работещ отговор – силата на собствения си пазар. Ако искаш достъп до него, трябва да произвеждаш при ясни правила. Все по-често това означава и да произвеждаш в Европа – с европейски стандарти и европейски работници.
България е огледалният случай.
Парадоксът е болезнен.
Китай е капиталово пренаситен, а продължава да строи.
България е капиталово бедна, а продължава да харчи.
При нас всяка нова електроцентрала, транспортен коридор, индустриална зона или модерна машина биха реализирали висока възвръщаемост.
Но държавният дълг все повече финансира текущи разходи, докато капиталовите програми изостават. По прогнозата на самата БНБ публичните инвестиции ще намаляват до 2028 г.
Затова истинският спор не е дали държавата да взема дълг.
Понякога това е правилното решение.
Истинският въпрос е за какво.
Заеми за доходи днес са данъци утре.
Заеми за енергетика, инфраструктура, индустрия, технологии и умения са икономика, която утре сама изплаща дълга си. И заплати, които имат реално покритие.
Китай прекали със строенето и сега търси кой да поеме излишъка му.
България прекалява с харченето и плаща разликата с инфлация.
Историята няма да помни колко дълг сме взели.
Ще помни какво сме оставили след него.
Фабрика.
Или касова бележка.