Създаването на Организацията на Северноатлантическия договор или НАТО идва в по-широкия контекст на американския План Маршал и обширната операция на САЩ за обединение на развитите атлантически страни от Северна Америка и Европа срещу задаващата се Студена война, за която се твърди, че е война срещу комунизма, но всъщност е война срещу Русия – сърцето, не само на СССР, но и на Източна Европа, пише в своята статия за сайта strategic-culture, американският разследващ историк Ерик Зюс.
НАТО се създава на 4 април 1949 г., когато във Вашингтон е подписан Северноатлантическия договор, чиито основополагащ член 5 гласи: „Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област.
Въпреки това, широко пренебрегван e преамбюла на Договора, който гласи: „Страните по настоящия Договор потвърждават своята вяра в целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации и желанието си да живеят в мир с всички народи и правителства. Те са решени да защитават свободата на своите народи, тяхното общо наследство и цивилизация, които се основават на принципите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона. Те се стремят да съдействат за повишаването на стабилността и благоденствието в Северноатлантическата зона. Те са решени да обединят усилията си за колективна отбрана и да запазят мира и сигурността. Ето защо те сключват настоящия Северноатлантически договор.“
Следователно всичко, което би представлявало нарушение на "целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации и желанието им да живеят в мир с всички народи и правителства" или на "върховенството на закона", очевидно би представлявало и нарушение на Договора, без значение, че някой би заявил противното, пише Зюс.
Що се отнася до "принципите на демокрацията", това е практически въпрос, който би могъл да се определя от конкретната ситуация, с помощта на избирателите в дадена страна, които да заявят своите желания. А що се отнася до "индивидуалната свобода", тя често е свързана с даването на свобода на едни, за сметка на други, поради което е лишена от реално значение.
Дори "върховенството на закона" е предмет на дебат, но поне този дебат се провежда публично в рамките на ООН, поради което определението не е толкова неясно.
Ето защо Зюс е на мнение, че Северноатлантическият договор, в самата си същност, е договор срещу Русия. Той не е, и никога не е бил, договор срещу комунизма.
В идеологически смисъл се оказва, че Алиансът никога не е представлявал нещо повече от пропаганда за военен съюз между САЩ и неговите съюзници, които да се изправят срещу Русия и нейните партньори.
Така на 14 май 1955 г., се появява Варшавският договор, който се основава на военно-политическия съюз между социалистическите страни в Европа и е разглеждан като отбранителна мярка от страна на Русия.
Това наистина няма нищо общо с идеологията, твърди историкът. Идеологията е само претекст за война - в този конкретен случай за началото на Студената война.
Михаил Горбачов не успя да разпознае истинската (не идеологическата) същност на НАТО през 1990 г., когато се съгласи да подпише декларация за излизането на съюзните републики от състава на СССР. Тогава никой не направи връзката между СССР и огледалния му образ САЩ, въпреки че и двете страни представляват система от съюзи.