Отминалите президентски избори бяха обявени от анализаторите за своеобразен вот на доверие към министър-председателя Бойко Борисов. Който той сам си поиска, обвързвайки резултата от изборите с подаване на оставка на кабинета си. И когато „онбашията“ Ламбо си сипа водна чаша с уиски, невярващ в успеха на своя кандидат, Борисов обяви оттеглянето на своя министерски съвет.
През октомври 1992 г. премиерът Филип Димитров поиска вот на доверие, след който се наложи да подаде оставката на правителството на СДС. „Сините“ уж бяха дошли на власт „с малко, но завинаги“, но трябваше да чакат още пет години, докато ги огрее пак да шетат из „Дондуков“1. Мрачен период, в който първо се отрекоха от президента Желев, разцепиха се на групи, а утехите им бяха, че кметуват в столицата, както и победата на Петър Стоянов на изборите в навечерието на Виденовата зима.
През есента на 1992 г. днешният конституционен съдия Филип Димитров вече бе низвергнат от медиите заради неслучилата се химия между двете страни. Наричаха го иронично Фил Кенеди или просто изписваха името му с инициалите Ф.Д. Той бе твърде сериозен, често намръщен, многословно неразбираем, често иносказателен и плитко обидчив. По това време политическите медийни битки, освен в парламента, се водеха в безбройните нови вестници, а телевизионен тепих за междупартийна борба бе само предаването „Панорама“ на все още единствената телевизия.
Когато Филип Димитров не получи доверието на парламента и подаде оставката на правителството, ходът му с поискания вот на доверие бе определен като самоубийство. Мнозина го помислиха за луд. Опонентите му се смееха, а седесарите недоумяваха, защо им причинява това. А вотът на доверие, както тогава, така и днес, е нормален парламентарен механизъм за измерване на подкрепата към едно правителство. В първите години след 10 ноември обаче всички се учеха на демокрация и политика в движение – и управляващи, и опозиция, и медии. Да не говорим за суверена. Затова и ходът на Димитров бе определен като неадекватно решение на объркан и неопитен политик. Малцина оценяваха факта, че правителството вече бе останало без подкрепата на ДПС и продължаването на работата му щеше да се превърне в пародия и каскада от бламирани предложения до неизбежния край.
Можем ли да говорим днес за подобна ситуация и защо въобще се стигна до нея. Коалиционните партньори твърдят, че не са снели доверието от премиера. Според Борисов обаче ГЕРБ вече не може да разчита на Патриотичния фронт, докато Красимир Каракачанов обяви решението на премиера да подаде оставка като грешно. Разполагащите с няколко министерски кресла реформатори не продумаха и дума за оттегляне на доверието и разтуряне на управляващата коалиция. Дори напротив – след оттеглянето на Радан Кънев би трябвало да въздъхнат с облекчение, че няма кой да ги злепоставя пред премиера, но оставката на Борисов обезсмисли всичко. Настина ли управляващата коалиция е "Семейство Адамс", както я нарече един социалист или тя имаше още нормален живот, макар и без любов. Икономическите показатели също сочат, че ходът с оставката е алогичен при 3-процентов растеж и сравнително кротка опозиция, която щеше единствено да полива успеха на своя генерал през следващите месеци.
Премиерът сякаш си тръгва насила. Борисов създава впечатлението, че няма търпение час по-скоро да приключи с този кабинет и бърза да се освободи от държавнически ангажименти, за да влезе в следващата битка. А предстоящите няколко месеца до нея да използва за стягане на редиците с неизбежното отстраняване на грешниците и належащия кастинг за нови лица, които да запълнят партийните листи. Сега с основание може да бъде обвиняван, че бяга от проблемите, а нуждата от стабилността, която непрекъснато сочеше като най-важна за държавата в тези смутни времена, за него е била просто фраза.
За разлика от пластмасовия Филип Димитров Борисов стана медиен любимец още като главен секретар на МВР. Всяко негово изявление носеше потенциален хит или най-малкото осигуряваше заглавие на челен материал. И такъв си остана като кмет на София, както и по времето на първия си кабинет. При втория обаче започна все по-често да нервничи пред микрофона, да се обижда, да се кара и поучава четвъртата власт. И на двата тура камерите го уловиха да пуска намръщен бюлетината, а години наред гласуваше с широка усмивка и лакърдии. Всичко това остана в миналото.
След падането на кабинета му Филип Димитров остана още две години председател на СДС и освободи поста след загуба на парламентарните избори от БСП през зимата на 1994 г. Остана депутат, а придошлата синя вълна през 1997 г. го прати като наш представител в ООН и посланик в САЩ. Но никога повече не доближи изпълнителната власт на жълтите павета. Борисов е показал, че не обича да губи. Показа ни и че май не умее да го приема. В такъв случай му остава единствено да побеждава. Дали обаче занапред ще му позволяват да бие дузпи, докато вкара. Някои наблюдатели сочат като най-удачен вариант за него модела на Доган – да се оттегли в Банкя и да дърпа конците оттам, пускайки напред нови лидерски лица.
Звучи интересно, но надали Борисов смята, че му е дошло времето. Каква гореща политическа зима се задава, уважаеми зрители, би казал Петела. Онзи Петел, не сърдития…