Студентите на НАТФИЗ ще трябва да ги разпуснат предизборно. И да ги пратят да събират театрален опит от политиците. След 26 март да ги извикат за изпити и кой каквото научил – трагедия, комедия... Има от всичко. Всъщност думата театър идва от гръцки и значи „място за зрелища“. Точно така „място за зрелища“. Това е българската политическа сцена, на която има всичко – жестове, реч, музика, танц, звук. Даже на форми и стил го е докарала. Натурализъм, дадаизъм, сюрреализъм, абсурдизъм... Има всичко! И както в основата на драматичното действие стои конфликтът, така е и в политиката. Само дето в нейната основа повече е конфликтът на интереси.
Един анализатор написа в мащабна статия: „Театралното майсторство и професионалната подготовка са неразделна част от успеха на политиците“. Прав е човекът. За студентите от НАТФИЗ това е важно. То е признание и стимул за бъдещето им като професионални артисти.
Да видят как политиците излизат на сцената, т.е. по трибуните, да видят блясъка в очите, да видят сълзите на публиката, да видят единството, което ще пръска емоции по селските читалища и в „залата на промяната“ - зала 1 на НДК, да видят миманса... Описанието на тази предизборна екзалтация е трудно и непостижимо, колкото труден е фокусът да правиш от несъстоялото се бъдещето реалност. Трябва си талант, като този на Дядо Вазов, когато описвал водопада „Скакля“ в Искърското дефиле“. Другият вариант е пиарите да го ударят по мотиви на Ботев - „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите...“ и т.н.
То не е нужно да гледаш театралните сцени на БСП с очите на ГЕРБ. Никакъв реализъм. Получава се най-обикновен абсурдизъм! Ами ако погледнеш ГЕРБ през очите на БСП, то няма ли да е същата сценка. Или да гледаш на ДСБ през очилата на „България на гражданите“, или на „Да, България“ през някаква презареждаща се партия. Това вече е мазохизъм.
Та студентите от НАТФИЗ да ги пуснат в творческа предизборна отпуска по програма „политически театър“. Актьорското майсторство ще им е пред очите. И „театралната критика“ също. И телевизионните студия, които са истински „театрални работилници“.
Едно време на един художествен стил му викаха „социалистически реализъм“, т.е. превръщането на главата в задник, първо по форма, а после по съдържание. Това ни чака! Да му се иска на човек да се провикне на мегдана: Човече, не си ли разбрал, че политиците когато лъжат, казват истината. И обратно. Когато казват истината, ги вземат за най-обикновени лъжци. Талант е това, театрален талант. По-добре да се усмихнем на „мястото за зрелища“. Що да го правим още по-зрелищно? Само ще развалим театъра.