Психологът Десислава Христова описа за "Епицентър" психологическите характеристики на българския национализъм и неговата роля в обществените процеси.
Публикуваме текста без редакторска намеса:
Спецификите на съвременния български национализъм, неизвестно защо самонарекъл се патриотизъм, разкриват интересни особености, достойни за научни изследвания в областта на психологията и психиатрията.
Твърди се, че национализмът е дясна политическа идеология в главен акцент върху нацията. Нацията от своя страна е нещо единно и компактно, където етническите различия се подтискат от идеята за върховенството на държавата, респ. нацията като хомогенна маса с общ език, култура, образование и съзнание за принадлежност.
Това явление има своите различни течения - от либерален до реакционен и краен вариант, стигащ до нетърпимост към другите народи, а в нашия съвременен български вариант - и в етническа и религиозна нетърпимост към свои сънародници. Думата национализъм е антоним на глобализъм.
Според мен неправилно национализмът е получил статута на идеология. Това вероятно се дължи на силното му въздействие върху световната съдба в близкото минало, макар и този факт да е твърде трагичен. Национализмът е по-скоро някаква ретроградна религия, която използвайки обществената чувствителност и потребности, ползвайки символи, знаци и демонстрации, манипулира колективното съзнание и го тласка в деструктивна посока.
Привидно тази деструкция е насочена навън, сякаш е отприщено напрежение върху „виновниците” за накърненото самоуважение, но всъщност силата е двупосочна – колкото навън, толкова и навътре към последователите на порочната религия.
В България се намират последователи на „силата” и дори мнозина навярно истински са убедени, че чрез нея се превръщат в национални герои, истински следовници на Апостола на свободата и всички исторически личности, които сме приели за наши примери и идеали. За съжаление на бедните наивни хора, начело на тази приобщена група стоят лидери. А те много добре осъзнават реалността, значението на всичко казано и направено, както и най-важният въпрос: „Защо?” Те знаят, че не героите, не идеалите и благоговението пред родината са мотивите им, а нещо съвсем банално и съвършено различно – властта над колкото се може по-голяма част от обществото, власт в политиката, власт в държавата и нейното управление. Защото това е истинският мотив – властта на малцина над мнозина.
Днес средствата за тази цел не са жестоки битки, дрънкане на саби, стрелба с пушки. Днес оръжията са психологически – манипулация, провокация, съзнателно насочване на съзнанието в дадена посока, използване на силата на колектива за лични нужди. А колективната сила е огромна и опасна, защото тя е общата сила на мнозина, сляла се в едно с грандиозен разрушителен потенциал. До неотдавна национализмът беше свит в ъгъла, а Европа вървеше по пътя на единението. Ценности като хуманизъм, човешки права, толерантност бяха и все още са водещи. Европа живееше в относителен комфорт и стабилитет.
Но в последните години динамичните миграционни процеси промениха облика на стария континент. Твърде много и много различно дойде и това провокира страхове и усещане за несигурност и неясно бъдеще. Тероризмът не пожали Европа, а нарастващият му интензитет засили недоверието към всички, устремили се насам. Европеецът се почувства застрашен, а това отвори широко вратата на национализма. В неспокойни времена затварянето в собствената черупка създава усещане за относителна сигурност, та макар и привидно. Защото ако плуваш в собствена лодка сред разярен океан, това няма да ти помогне много. Всички в този океан са поставени при еднакви условия и съдбите им не биха били много различни пред общата бездна.
Агресията е иманентно присъща на национализма. Тя се проявява и вербално, като клейми, нанася обиди, игнорира едни, изкуствено надъхва други, раздава тежки квалификации и слага стигми върху различните, подобно на петолъчките, поставяни на евреите от нацистите. Агресията се проявява и физически, чрез активни мероприятия, организирани походи, събиране на тълпи, насилствени действия върху другите хора и особено срещу тези, които имат различно мнение.
Поради всичко, казано до тук, аз приемам, че национализмът не е политическа идеология, още по-малко, че е нещо, върху което може да се изгражда какъвто и да е стабилитет, защото е невъзможно да искаш от стихията да създаде хармония. Природата на стихията е хаотична, не хармонична. Всичко това важи с абсолютна сила не само за национализма изобщо, а и за българския му вариант в лицето на обединилите се фракции от патриоти, а иначе казано – закърпилите се от няколко кръпки националисти, събрали се отново след тежък развод в името на властта.
Вече стана до болка познато да гледаме поредните им „патриотични” изяви, които както бе посочено по-горе – са проява на агресия във всичките нейни форми и особености. Такова активно мероприятие беше и „Факелното шествие” с ритуалното запалване на несъществуващия Ньойски договор, който навремето нанася жесток удар върху младата ни държава, като откъсва части от нейната територия. Този договор действително нанася щети и на националните ни интереси, но и определя съдбите на мнозина наши сънародници, оказали се за един ден в пределите на други държави.
Едва ли има българин, който да се радва на онези събития, който да не изпитва разочарование и болка от фактите. Подобни усещания са напълно естествени и обясними. Но такива са всички усещания, когато изгубиш нещо ценно, когато претърпиш поражение, когато исканията и реалностите са различни. Всеки народ е изпитвал подобни чувства, всеки е губел нещо, давал е жертви, страдал е за каузи, воювал е за интересите си, за оцеляването си, за уважението си.
Въпросът в случая касае тази демонстрация под формата на шествие, което вади скелетите от килера, бърка в мозъците на хората и настройва колективното съзнание в посока, която може да провокира сериозни международни конфликти, но в никакъв случай няма да донесе нищо положително за България! Логично се протестира срещу нещо, което съществува и искаш да се промени, а с конкретното шествие срещу Ньойския договор от 1919 година, какво точно демонстрират нашите „патриоти” и какво точно искат да постигнат? Отговорът е само един – Те са наясно, че прекрояване на териториални граници към днешна дата е невъзможно! Това е само една проява на безотговорен популизъм съзнателно целящ надъхване на хората и много прилича на едно силно биене по гърдите с викове: „Булгар! Булга-ааар!” в стила на известния Алеков герой.
Но ако този наш „национален герой” не е осъзнавал каква „слава” носи на България, то днешните негови подобия осъзнават, че освен чистия популизъм и наелектризирането на феновете си, другото което може да постигнат са проблеми в рамките на обединена Европа, в която съвременните териториалните граници на България са определени от Парижките мирни договори от 1947 година, а не от „героично” изгорения от тях преди два дни Ньойски договор.
Ако не го осъзнават – тогава нещата отиват към още по-отчайващия вариант – тези хора имат сериозни психически отклонения ... Но осъзнати или не, с все по-активните си изяви и действия тези наши съвременни пишман патриоти стават все по-опасни и вредни за страната ни, особено сега, когато участват в нейното управление.
Агресивното поведение на нашите националисти не се свени да се показва навсякъде. То често избуява и от парламентарната трибуна, та да бъде забелязано и оценено по достойнство от всеки, който гледа телевизия.
В парламентарната зала на 29-ти ноември т.г. нямаше изключение след декларацията на парламентарната група на ДПС, осъдила въпросното факелно шествие. Само дето актът на агресия звучеше много познато. Използва се думата еничари в съчетание с носещи пантофките на един политически лидер. После един професор – българин, български гражданин, обясни доста цинично, че в тази дума няма обида, защото значела елитен воин от османската империя. Това изявление просто ми разби сърцето! Защото първо – половинчатата истина е равна на лъжа, второ - колективното българско съзнание възприема смисълът на думата по един доста по-различен начин. В този смисъл изказването на уважаемия професор беше чист цинизъм. А между впрочем – еничарите, които носят пантофките на султана са просто слуги в неговите сараи и са твърде далеч от представата за елитен боец. Но слуга, или войник, писар, или ходжа, еничаринът в българското съзнание е свързан с болка, омерзение, насилие и предателство, платено с кръвен данък от немюсюлманското население по времето на османската империя.
Според мен езикът, на който говорят националистите у нас е по-скоро език на презрението, на желанието да унижаваш и тъпчеш достойнството на другия. Защото омразата е чувство, което може да изпитваш и към достоен противник, комуто признаваш и силата, и качествата. Националистите показват обратното и в този ред на мисли се сещам за миризливите тахтаби, или дървеници, или хлебарки – все насекоми, които могат да бъдат смачкани.
Кому е присъщо такова поведение от гл.т. на психологията? Това поведение е присъщо на неуравновесена личност, с лабилна психика, много неуверена в себе си. Езикът прилича повече на лай на пинчер, отколкото на немска овчарка, звучи фалцетово, пискливо и начесто. Този лай компенсира липсата на вътрешна сила и самочувствие. В желанието да мачкаш и унижаваш има нещо садистично. То е еквивалентно на физическата форма на садизъм, но се изживява чрез вербалната си проява. Това е непреодолимата садистична наклонност, донякъде задоволена чрез думи. Поведението е признак на силна фрустрация, тежко накърнено
Аз-възприятие и силно изразен комплекс за малоценност. Възможните причини са проявата на садизъм могат да се крият в преживени тежки травми, като например раздяла в семейството, придружена с драматизъм, обиди и дори съдебни процеси, а след всичко това – прегръдка и събиране отново със споразумение за постигане на някакви цели (в случая властови). В такива семейства няма уют и сигурност, няма стабилност. У неговите членове остава силна червена лампа за възможна опасност, сякаш ходиш по тънък лед в неприятелска компания и във всеки момент ледът може да поддаде, а някой да ти помогне да паднеш.
Колкото по-малък си, но същевременно и болезнено амбициозен, не особено духовен и ползващ вулгарен език, толкова повече се задълбочават пристъпите на агресия, садистичните пориви. С такива обективни и субективни дадености е обяснимо защо често показваш зъби и лаеш пискливо. Това е диагноза, а лечението е трудно и продължително, без сигурност, че може да завърши с успех.
И за това демонтажът на националистите от държавното управление е крайно необходим в името на България! Колкото по-скоро това се осъзнае от българския парламент и най-вече от политическата сила – мандатоносител, допуснала ги в това управление, толкова по-малко щети ще бъдат нанесени на страната ни. Защото ако политиците не го осъзнаят, народът го осъзнава.