Преди време разговарях с човек, който бе правил два неуспешни опита да напусне България през 70-те години и бе платил много висока цена за това. Третият му опит бил успешен.
Той ми каза, че веднъж говорил с важна милиционерска клечка и му споделил най-искрено и чистосърдечно, че в желанието му няма абсолютно нищо политическо. Просто не му се живеело тук. Искал да живее където му се живее, а му се живее на много места - така бил устроен, душата му го жадувала. И за тази си жажда трябвало да понесе толкова страдания. И да причини страдания на близките си...
Попитал - какво ви пука на вас за мен? Защо не ме оставите да си гоня мечтата и ако трябва дори да си счупя главата?
А отговорът, който получил бил - защото ще дадеш лош пример, ще накараш хората да се замислят, че има изход от ситуацията, а първата крачка към свободата е да се замислиш, че можеш да бъдеш свободен!
Защо пиша това ли? Ами защото на 30-та година от това, което все повече по инерция наричаме демокрация, аз получих от мой приятел почти същия отговор!!!
Аз го попитах - след като нямам никакви политически и кариерни амбиции, не се занимавам с бизнес и не пресичам ничии икономически или финансови интереси, не участвам в никакви партийни и обществени инициативи, не контактувам с медии, не работя по проекти с външно финансиране, ами само пиша и чета лекции и чета и пиша книги, защо непрекъснато и постоянно всеки мой ред на сайта ми или във Фейсбук (все абсолютно лични и никого неангажиращи пространства) дразни разни, облечени с разна власт хора и ги кара да злобеят, да ми търсят цаката, да ми показват кой какъв е и защо такъв е??
Моят приятел не се замисли дори за миг, а сложи ръка на рамото ми и съчувствено каза практически същото с горе-долу същите слова, което преди близо 40 години една важна милиционерска клечка бе рекла на онзи човек със странната и оказала се абсурдна за тоталитарния соц мечта...
Явно у нас доказва всесилността си Законът за отрицание на отрицанието... Ние отрекохме нещо уж завинаги, а сега отричаме вече това, към което бяхме се затекли ентусиазирано и явно много наивно, така че днешната ни реалност започва да повтаря в главното онова, което си мислихме, че сме отрекли някога, някога, толкова някога, колкото почти трийсет лета...
Николай Слатински, Facebook