Преди няколко седмици разследващ журналист в Черна гора бе прострелян в крака и това изкара стотици хора по улиците на Подгорица в нейна защита и в знак на протест срещу посегателството. Горе-долу по същото време, в Червен бряг бе пребит местен журналист, който се е захванал да се рови в регионалните далавери. Както можеше и да се очаква, повечето български „медии“ дори не си направиха труда да отразят новината, камо ли да изразят някаква солидарност. Приспаното състояние на обществото ни може да бъде илюстрирано с най-различни аналогии, но е най-осезаемо, ако го погледнем отвътре. След години на амбиции и енергия за промени, европейско присъединяване и догонване ние постепенно изпаднахме в безвремие. Все по-често се нервираме като ни показват кривините, все по-често доволно се оглеждаме в себе си, все по-често отхвърляме опитите за промяна на страна от наши партньори и съюзници. Постепенно недоволните свикват с идеята, че за повече нямаме сили и възможности. Останалите пък сякаш все повече харесват това, на което сме заприличали.
Точно около пика на българското председателство на Съвета на ЕС излезе поредната класация за свободата на медиите на „Репортери без граници“. Около срещата на върха, посветена на западните Балкани имаше немалко ирония, но най-неудобно за нейните домакини бе 111-то място на страната в нея. На практика, ако изключим Русия и Беларус, България е на последно място сред всички европейски държави. Тези, които уж учим и водим към ЕС също са пред нас. Всъщност, тази впечатляваща имплозия на българската публичност не е никаква новина, тя се случва пред очите ни вече години наред. Новината този път е колективната реакция на т.н. „политически елити“, които съвкупно обявиха съществуването на конспирация срещу страната ни, сгрешена методология и други щуротии. Както сме тръгнали, идната година може да бъде обявено съществуването на империалистически заговор срещу родината. Срамната случка обаче вече трудно въобще се превръща в новина, просто защото не съществува дори минималната медийна и публична инфраструктура, която да я произведе, оформи, акцентира, осмисли. Вече имаме разпокъсани парчета данни и информация, които се плъзват периферно, влизат набързо в някоя онлайн-общност и оттичат. Това е медийната механика на приспаното общество.
Приспаното общество е характерно и с прекомерния фокус върху едва няколко конкретни теми и каузи. Сякаш в неговото въображение съществуват едва пет-шест въпроса, които събират в себе си целия смисъл на управлението и обществените дела. Много често това са неща, които от дълги години просто никой не желае и не може да разреши и те постепенно се вкореняват толкова дълбоко в колективното съзнание, че нищо не може да ги измести оттам. Например, такъв нерешим проблем е бързата медицинска помощ, която остава енигма за всяко едно управление и е отдавна ежедневен национален позор. Проблемите по нашите земи са в състояние да генерират невероятно интензивни и емоционални реакции, но дотам. Друг, вече учебникарски въпрос със свръх фокус са европейските фондове. За това има известни основания. Те са ключови за публичните инвестиции в страната, могат да свалят правителства, да отнемат тяхната легитимност и т.н. Това обсебване обаче означава, че далеч по-малко внимание се отделя на начините на харчене на националните публични средства, които са много повече и всъщност имат пряко влияние върху нашето ежедневие. Тази реалност също е много любопитна. При нея сякаш цялостното колективно внимание е парцелирано около няколко мега теми, които приличат на опори на обществения и икономически живот. Ако те не са разклатени или поне силно проблематизирани, животът ни е като цяло ОК, може да си продължи в познатите коловози. Другите, често по-съществени и важни теми просто остават извън колективния ни мисловен обсег.
Друга съществена характеристика на приспаното общество е свързана с начина, по който недоволството възниква и се развива. Вместо добре структурирани и равномерно активни организирани граждански интереси наблюдаваме активност около внезапни изблици, струпване на недоволство около конкретни въпроси, които преливат в кратки моменти на истерия и свръх активност и постепенно и неизбежно заглъхват. Най-същественото при този модел на активност е ниската й ефективност, защото отсъствието на работеща публична и организационна инфраструктура просто не позволява продължителен и устойчив натиск, който да донесе по-съществени промени. Случващото се около продажбата на ЧЕЗ е пример в това отношение. След първоначалната буря от новини и реакции, комбинирана с множество хумористични подмятания и закачки, събитията около компанията просто бяха разтеглени във времето и напълно изчезнаха от хаотичното внимание на публиката. Всъщност, разтеглянето във времето все повече прилича на осъзнат подход на хората, които искат да наложат спорни решения именно поради спецификите на приспаното общество, което периодично подскача възмутено и после отново задрямва.
Допреди няколко години имаше известни основания да се мисли, че тази траектория на социално развитие няма да се случи. Протестите около назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС бяха кулминация на натрупваща се енергия в гражданското общество. Имаше отчетлива тенденция на непрестанно нарастване на създаваните граждански структури, публичните власти бяха често поставяни под натиск да включват тези организации в своята работа, много от гражданските каузи пробиха във все още ненапълно разпадналите се медии. Самото ниво на само-организация на тези сдружения вървеше нагоре, процес видим в окрупняването на структури, работещи в един и същи сектор. С други думи, около гражданското общество и неговото развитие съществуваха немалко положителни аргументи и тенденции. Сега обаче са видими други развития. От една страна сме свидетели на нарастващ непосредствен прагматизъм на недоволството, тук срещу някой строеж, там срещу някое местно безобразие или бюрократщина. „Голяма картина“ вече не съществува, има основно малки групи хора, които си водят някакви техни битки и нещата свършват дотам. От друга страна, останалата част от обществото е видимо приспана, дреме в безвремие и от време на време подскача, ако нещо се случи около малкото теми, които следи. Бушува из социалните медии, „вдига пара“ няколко дни и после се връща към основното си състояние. В тази си кондиция българското общество не просто няма сили за продължаваща европеизация на страната, дори удържането на постигнатото досега ще става все по-трудно.