Те спят където намерят и работят каквото им падне - българските надничари от Мюнхен. Само в баварската столица те са хиляди. И повечето от тях водят мизерно съществуване.
Левият берлински всекидневник „Нойес Дойчланд" (да не се бърка с някогашния орган на компартията на ГДР) публикува обширен репортаж за българи от турскоезичното малцинство, които живеят на улицата в баварската столица и се препитават със случайна работа. Вестникът ги описва като „надничарите на 21-ви век": 47-годишният Исмет, 53-годишният Валентин и 43-годишният Красимир. Историите в този репортаж са поучителни за всички, които се отправят към Мюнхен, за да си търсят късмета. Впрочем, там вече живеят поне 13 хиляди българи.
Новите бохеми?
„Те са от България и, според правото на ЕС, могат да живеят и да работят в Германия. Право на социални помощи обаче нямат. Пък и жилище не могат да си намерят в града с най-високите наеми в цяла Германия. Така те тримата, заедно с други свои другари, спят под моста – на домъкнати от нейде матраци, сред няколко стола и маса от сметището. Нощем си светят със свещи и джобни фенерчета. Под моста се вижда още един куфар на колелца и дори ваза с цветя. Новите бохеми ли са това, пита изданието.
„Тук съм направо загубен", казва Красимир и в потвърждение показва найлонова торбичка с празни бутилки за връщане. От тях живее. Над главите си, от долната страна на моста, са залепили с тиксо една вестникарска изрезка. „Смъртта на бездомника" – така е озаглавена статията, в която се говори за Христо Ванков. 57-годишният българин, който също спеше под моста, но не издържа на живота на улицата и почина от хроничния си диабет. (…)
Осем часа сутринта, на ъгъла между Ланверщрасе и Гьотещрасе в Мюнхен, в един истински студен ден: в квартала близо до гарата зарзаватчиите вече изкарват стоката си, докато край светофара са се скупчили десетина мъже, които се топлят с картонени чаши кафе. Това е „Пиацата на надничарите", както я наричат някои. Тук се събират главно хора от България, които чакат някой да им предложи работа: я на строеж, я като чистачи,или някакъв друг вид физически труд. (…)
"Искам да изкарвам пари"
Понякога местните хора се оплакват от групичката мъже в работно облекло. Повечето от тях са от Пазарджик, град с около 70 хиляди жители в централна България. И в мнозинството си принадлежат към турскоезичното малцинство. Какво търсят тук?
„Искам да работя и да изкарвам пари", казва един от мъжете, който вече от три години е в Мюнхен. Проста работа: у дома няма работа, а когато има, заплащането е евро и половина на час. В Германия за три месеца изкарваш толкова, колкото в България за цяла година. Когато температурите го позволяват, повечето спят на открито – в парковете, под мостовете, в жилищни входове, в стари автомобили. (…)
Германия е предпочитана цел на трудовите мигранти от Югоизточна Европа, четем по-нататък в публикацията. В момента в Мюнхен живеят 13 хиляди българи и 18 800 румънци – повечето от тях в мизерни условия. Двете страни са членки на ЕС и гражданите им имат право на свободно придвижване – тоест могат свободно да избират къде да живеят и да работят. Но социалната мрежа, която може да им помогне, е доста рехава. Това се отнася примерно до здравните осигуровки. Много от тези хора, които въртят дребен бизнес или пък се водят самонаети, не изкарват достатъчно пари, за да могат да се осигурят здравно. Нямат и постоянно местоживеене."
Фатално закъснялата помощ за Христо
Във втората част от дългия репортаж, публикуван в берлинския „Нойес Дойчланд", се разказва тъжната история на 57-годишния Христо Ванков. Останал без работа в Пазарджик, с разпаднало се семейство, той тръгва да си търси късмета в Мюнхен, където вече 13 години живее на улицата. Диабетът го мъчи, често има и припадъци. С помощта на хуманитарни организации се опитва да получи от общината право на подслон в някой от приютите. За целта обаче трябва да докаже, че няма дом в България, или да представи свидетелство, че наемодателят му е прекратил договора и вече няма покрив над главата си. В крайна сметка Христо Ванков печели съдебния спор, но тъй и не доживява да получи подслон от общината. „Без здравна осигуровка той не можеше да получи трайно и редовно лечение, а белязаният от лишения живот на улицата си каза думата", е записано върху некролога му.
В края на репортажа Исмет и Валентин се връщат заедно с репортера на последния строителен обект, където са работили, но не са получили никакви пари. След известно лутане успяват поне да разберат кой от подизпълнителите се опитва да ги измами – тях самите и покойния Христо Ванков, чиито пари те също искат да приберат. Седмица по-късно подизпълнителят все пак им изплаща едноседмичния труд.
В допълнение към този репортаж "Нойес Дойчланд" публикува и информационно каре за правата и задълженията, които имат трудовите мигранти от България и Румъния в Германия.