Интервю с проф. Иво Христов
- Проф. Христов, седмицата на Доналд Тръмп в Европа разтърси света - американският президент се държа по-приятелски с руския си колега, отколкото със съюзниците от НАТО, с Меркел или Мей. Оттогава насам Брюксел и Берлин са в паника, в САЩ също критикуват президента за поведението му спрямо Русия. Вие виждате ли алгоритъм в поведението на Тръмп, когото обикновено определят като непредсказуем?
- Разбира се, че има алгоритъм. Зад привидната хаотичност, която се привижда само на либералстващите медии, има желязна логика. За да разберете тази логика, трябва да разберете чий представител е Тръмп. А той е представител на стари сили в нова форма в САЩ, които се отказват от така наречения глобалистки проект в досегашния му вид. Те наистина са си поставили за цел „Америка на първо място“, но не глобалистична Америка, лидер на някакви транснационални сили, а Америка като Америка – едноличен доминьон на света. Тръмп е представител на „добрата“ стара империалистическа Америка, каквото и да означава това. Тези сили нямат интерес от установеното статукво и произтичащите от него международни връзки, договори, баланси и свързани с тях икономически и военни зависимости. Става въпрос за сблъсък на далеч по-мощни сили, които само формално се свързват с името Тръмп или с клана Клинтън. Това са две различни тенденции в развитието на Америка, на световния капитализъм и на света като цяло.
В международен план, ако забелязвате, се очертава странен тактически алианс между Тръмп и силите, които стоят зад него, от една страна и Бенямин Нетаняху и Владимир Путин.
Но тези тънкости са неведоми за нашия затънтен край. Тук все още бивши комунисти се борят самоотвержено с комунизма. Някой трябва вече да им съобщи, че това бе актуално преди 40 години.
- Част от обяснението за поведението на Тръмп засяга Китай. САЩ се чувстват крайно застрашени от експанзията и влиянието на азиатския гигант. Дали ще успеят да привлекат Путин на своя страна в тази битка?
- Това е така нареченият „план Кисинджър“. За международната политика обаче е валиден принципът, известен още от елинистичната епоха: не можеш два пъти да влезеш в една и съща река. Това, което Кисинджър разигра с китайската карта през 1971 г., според мен няма да се повтори през 2018 година.
Логиката тогава бе проста и ясна: ще „надуем“, грубо казано, Китай като контрабаланс на Съветския съюз, като средство за неговото обкръжаване и разрушаване. Сега ще направим обратното, тъй като изпуснахме Китай и китайския проект, който от инструмент за натиск и разрушаване на Съветския съюз, се превърна в самостоятелен геополитически играч – втора икономика в света, с тенденция в средата на века да стане първа. Разигравайки обратната стратегия, ще дадем захарче на отслабената Русия, тоест, ще й върнем под някаква форма при съвършено други условия това, което й взехме. Например Украйна, например влияние в Източна Европа, зона за действие в Близкия изток и така нататък.
Привидно няколко мощни фактора работят в полза на тази стратегия. Първият е огромната продажност на голяма част от руския елит, създаден след 1990-1991 г.. Той е изцяло прозападно настроен, изцяло против всякакви идеи Русия да бъде самостоятелен център на сила, самостоятелен цивилизационен център, самостоятелен геополитически играч. Както казва моят колега Валентин Вацев, те си представят Русия като малък, бял и пухкав елемент от евроатлантическия съюз, тъй като парите, децата и яхтите им са на Запад. Тези хора не си представят, че Русия може да има самостоятелна роля в света, тъй като това моментално ще премине като валяк през тяхното лично, семейно и фирмено добруване.
Тази по-умна и по-перфидна карта се разиграва в момента. Наскоро един руски анализатор отбеляза, че всички крясъци на неолибералното лоби във Вашингтон само усилват антизападните настроения в Русия и тласкат руския елит именно към това – третирането му като самостоятелен център на силата, като самостоятелен геополитически полюс, евентуално – в геополитически съюз с Китай. Обратното е много по-опасно. Не само Кисинджър, но и видният русофоб Бжежински казваше същото в Трилатералната комисия, перифразирам: „Да задушим Русия в обятията си.“
- Доколко ще успее този перфиден план?
- Като гледам кой стои начело на Русия, едва ли имат големи шансове. Този човек не показва видими емоции, освен една, за която загатна в едно свое интервю. Каза: „Защо ни е свят, в който я няма Русия“. Това беше предупреждение към всички, които са опитват да играят като геополитически еквилибристи.
- И друга поява в Европа предизвика огромен интерес – на бившия съветник на Тръмп Стив Банън, който обяви, че създава тинк танка „Движение“ с цел да помага на деснопопулистките партии за европейските избори. Как ще коментирате проекта „Банън“?
- Много просто. По логиката, която за либералстващите медии е неведома, но която всъщност е видима, но не им изнася.
Европейският съюз в този му вид е продукт на транснационалните елити и е свързан с опонентите на Тръмп и силите зад тях. Следователно – Европейският съюз в този му вид няма да го бъде дълго.
Първо, защото е свързан със старите елити.
Второ, защото е реален или потенциален икономически конкурент на Америка.
Трето, защото Америка създаде ЕС и Америка, ако реши, ще го разруши. Просто не ѝ върши работа.
Америка в лицето на сегашния елит предпочита двустранни отношения, тъй като е ясно, че 360-милионната суперсила винаги ще бъде в доминираща позиция и спрямо най-могъщата европейска държава.
Тази политика на новия елит около Тръмп е реалистична, защото не се базира на фантасмагории, а на нещо реално. Все пак не случайно негов идеен ментор е Кисинджър, любител на реал политик в стил княз Метерних и Ото фон Бисмарк. ЕС е изкуствен конструкт. Бидейки изкуствен конструкт, не е нужно да търсите или да създавате противоречия. Те са налице: между Севера и Юга, Изтока и Запада, страните от Вишеградската четворка и западните държави и т.н. Не е нужно да си измисляш противоречия, а само да катализираш съществуващите.
„Внезапно“ започна да се развива картата за европейския национализъм, за защита на националните интереси, против обезличаването на европейските народи и нации, все едно това не беше ясно и преди 15, 20 или 50 години. Очевидно, сега му е дошло времето. Банън играе умна игра - и с конструирането на правителството в Италия, вероятно и със сепаратистките тенденции в Испания, вероятно и с „надуването“ на Полша като някакъв геополитически фактор за сметка на Германия, и с подтикване към „твърд“ Брекзит, и т.н.
- На конгрес на френските националисти на Льо Пен през март Банън казва: „Историята е на наша страна“. Честно казано, хората вече се объркаха напред ли се движи историята в момента, назад ли...
- Това е идейно и политическо клише, свързано още с възникването на Новото време преди 300-400 години.
Историята не се развива, самата идея за „история“ като линеен постъпателен процес във времето и пространството е типично европейска и по-скоро западноевропейска в Новото време. Извън този цивилизационен ареал понятието за история не съществува. Да речем, в Китай: там се говори не за история, а за цикличност и повтаряемост.
Но да се върнем към Банън. За добро или за лошо, историята работи за новия курс, който не се базира на измишльотини, а на реалности. А реалностите са, че европейският проект е изкуствен и че е базиран върху грамадни национални, икономически и регионални противоречия. Следователно ще се играе за засилването на тези противоречия, за сблъскването им, за да може Америка да излезе от системната криза на хегемон на света и отново да ликвидира или елиминира своите опоненти. В случая – Китай.
- Винаги сте твърдели, че България е обект на историята и практиката потвърждава тази ваша теза. Бидейки обект на историята, ние какво чакаме в момента – как ще завършат изборите за Конгрес в САЩ през ноември, дали ще се разберат Путин и Тръмп или какво са договорили двамата в Хелзинки?
- България затова е обект, защото като чаша можеш да я местиш напред назад. Обектът и да чака, и да не чака, това няма никакво значение за субекта, който твори процеса.
България е периферна територия за изпадналия в криза европейски проект. Нейният така наречен „елит“ за последните 30 години сръчно смени едни обвързаности – тези с Москва, на която се кланяше безпрекословно, за да се присламчи към новия господар във Вашингтон и Брюксел. Сдаването и приемането на територията стана в Малта през 1989 година без много да ни питат. Сега отново се чака да се види кой ще е новият чорбаджия, за да му се поднесе коленопреклонна вярност в „битката за новите идеи“, няма значение какви са те. Може да са точно обратните на досегашните. Идеите тук нямат никакво значение. Интересът преди всичко, разбиран предимно в гастрономическите му измерения.
- Смятате ли, че и този път ще успеем да вземем завоя?
- Мъртвешкото статукво, което съществува в последните 30 години, доведе до унищожаване на страната ни. Вече започнаха да излизат резултатите от „прелестите“ на българския преход - че българската нация е намаляла наполовина; че реално България е деиндустриализирана страна; че българският етнически елемент ясно отива към малцинство в собствената си страна и то на фона на изгряващи мощни регионални държави – само една Турция ви стига, а тук бих добавил и мощния взрив на албанския етнически компонент в западна посока, който скоро може буквално да ни стане съсед. В този контекст ние действително чакаме новият господар да благоволи, грубо казано, да ни поеме в куфара и по този начин местните български елити отново да се залепят за силните на деня.
Боя се, че историята ще бъде по-тежка, отколкото си я представяме.
- Ако гледаме реакциите в социалните мрежи, хората разбират, че ситуацията е тежка, че обществото и социалните връзки се разпада, но липсва енергията, която да промени поведението на елита – политически, икономически, интелектуален. Защо?
- Революции се правят от млади хора. Младите хора на България не са тук. Моето дълбоко уважение към възрастните хора в страната, но с баби и дядовци ли ще сменяме елита и статуквото?
В България няма критична маса за натиск и за промяна на курса. От друга страна трябва да е ясно, че има мъртвешка сглобка между вътрешно статукво и доминиращ мощен външен геополитически интерес, заинтересуван точно от тази, а не от друга ситуация у нас. Бидейки дълбоко безидейно общество, липсват идеи въобще за дълбочината на екзистенциалната криза, в която сме попаднали. За тресавището, в което се намираме. Оттам липсват и идеи дали и по какъв начин може да се излезе оттам. Задействал се е мощният механизъм, за който проф. Николай Генчев казваше: „Единственият реален инстинкт на българите е инстинктът за оцеляване и то поотделно.“
Важното е да се оцелява. Но не като общество, не като държава, не като национален проект. Поотделно!
- Този инстинкт ли провокира множество локални протести, които, виждаме, не водят до радикална промяна?
- Да. Това са локални протести на битова основа. Подчертавам – битова. Българският обществено-политически живот се е сринал до купчина битовизми. На това му викат „политика“.
- Освен в международен план, юли бе крайно динамичен и вътре в страната. Серия от събития предизвикаха протести, гняв, недоволство. Защо според вас всеки път управляващите успяват да овладеят ситуацията?
- Защото не става въпрос за общ фронт, който да има критична маса и тежест и да поставя управляващите в цайтнот. Поради тази причина те гасят огъня поотделно – техника, която успешно прокарват повече от 10 години. Когато имате общ фронт, нещата стават различни. Такъв фронт отсъства.
- Президентът Румен Радев продължава да има висок рейтинг. В същото време реакциите на управляващите спрямо негови действия или изявления са крайно остри. От какво се страхуват: от самия Радев, от енергията около него или не са свикнали да губят?
- Не са свикнали да губят. Не са свикнали и да имат алтернатива. За част от управляващите дори самият факт, че може да има опозиция, която да има друго мнение и да се опитва да го налага, вече е кощунство.
- Започнахме разговора с мащабните промени в геополитическата архитектура, които ще се отразят и върху България. Как оценявате позициите на президента Румен Радев, свързани с външнополитическите посоки и приоритети на България?
- Президентът Радев се опитва да балансира между очевидните обвързаности, които имаме по евроатлантическа линия, и все пак желанието за установяване на някакви добри отношения с Русия. За едните не е достатъчно правоверен русофил, съответно той е продал се враг на отечеството в полза на „американския империализъм“. А за домашните адепти на „американския империализъм“ е прикрит руски агент. Накратко - няма угодия.