Коментар на Веселина Седларска за сайта „Редута“
Понеделник е денят на регламентирана скръб по 16-те жертви на катастрофата в Искърското дефиле. Ден на национален траур – тази лицемерна безсмислица, с която темата за затрития поради некадърност, безотговорност или алчност живот приключва. Без виновни, без възмездие, без справедливост.
От 1990 година досега сме имали 23 такива дни. В десетилетието между 1990 и 2000 година сме траурили национално три пъти. Два от тях на знаменателните дати 25 декември (10 удавени военнослужещи в р. Върбица) и 15 август (14 войници в камион край София). Може би оттам тръгва мрачната прокоба, че такива неща у нас се случват около голям християнски празник. Не, нещастията ни не слизат от небето. Правим си ги тук, на земята.
Между 2000 и 2010 година има 8 дни на национален траур. Вие пресметнете колко са пред последните 8 години.
Колкото повече стават националните ни траурни дни, толкова повече си даваме сметка за живота само в случай на смърт. Държавата ни прилича на всяко западнало българско село – всички електрически стълбове, врати и стени облепени с вопли по некролозите за починали по всички възможни календарни поводи от смъртта, а гробището край селото – запуснато, тревясало, грозно. Нашата скръб е креслива и демонстративна, нашият траур е мазохизъм без вътрешно осмисляне.
Откъде идва у нас това безжалостно към близките на жертвите втренчване в смъртта и това пълно безразличие към опазването на живота? Държавата, чиято работа е да опазва живота, обявява ден на национален траур, за да ни официализира скръбта. Стига! Скърбим от вчера, скърбим днес. А утре искаме не да си спуснете черни знамена по учрежденията, да се премените с черни костюми и да си сложите тъжните физиономии, а да ни кажете кой е виновен и как ще помогнете на онези, чиято единствена вина е, че останаха живи след този ад.
През 2009 година на Бакаджика загинаха също толкова, 16 души. Кой понесе отговорността за това, кой плати вината, че един раздрънкан автобус „Чавдар“ премаза 16 души? Нещастният шофьор, който е бил зад кормилото на развалината. И нещастният шафнер в изгорелия влак. Кой е виновен за останалите катастрофи? Кой е виновен за катастрофата, при която загина детето на министър Московски? Хайде да вземем в деня на национален траур да получаваме отговори на такива въпроси, а не да спускаме черни знамена и да облечем водещите на телевизионните екрани в скръбни цветове. Даваме ли си сметка, че като не наказваме виновните ние повторно убиваме жертвите. Г-н Борисов, г-н Московски – видяхте ли снимките на Никой Колев – Босия. За него ще правим ли ден на национален траур или ние и без това си живеем всеки ден в подобен ритуал?
Коментар на Веселина Седларска за сайта „Редута“