Честит празник! Честит 9 септември! Смърт на фашизма! Свобода за народа!
Нали знаете, че кипящите страсти са най-добрият признак за живот? Питали ли сте се обаче - защо девети септември събужда такава изумителна злоба, толкова отровни плюнки, беснеещ десен джихадизъм и емоционална бесовщина? Защото комунистите им унищожили държавата? Моля ви - егати държавата е била царство България.
Неиндустриализирана, немодерна, затънала в кал страна. Цяла Европа е електрифицирана, а в Царството електричество имат в столицата и още три-четири града. Всичко останало е тъмно. Селата си светят със свещи. Живеят реално в 18 век. Ужасяваща бедност и поголовна мизерия. А и дайте да бъдем честни - именно "елитът на нацията" си унищожава държавата. Със садистично наслаждение. Правят държавата ни съюзник на мустакатото фюрерче, дават я курбан на неговите расистки обсесии и мегаломански тъпотии. По-сигурен начин за самоунищожение на мен не ми и известен.
Гневът обаче идва от друго. Тия мракобесните биха си простили всичко, дори и това че са целували ботуша на Хитлер. Но 9 септември дава шанс на власт на дойдат хора, които в техните представи винаги е трябвало да бъдат на дъното. Идват бедните, унизените, идват онези, които никога не би трябвало да имат мнение, които е трябвало цял живот да бъдат закотвени в безпросветна тъмнина и социален мрак.
Идват ударените, измъчените, лишените от глас, лишените от права, онези, които не се пречупиха...И не само дойдоха - създадоха една държава за чудо и приказ. Една държава, която още продължават да крадат и да пиратстват. Именно тази държава е източникът на кошмарите и гнева. Защото, особено днес, тя е светъл спомен в мрака на прехода. Хората си я спомнят с носталгия, а не с гняв. Защото онази държава е единственото смислено нещо, което България постигна през 20-ти век.
Ето заради това е битката срещу 9 септември. Тия новичките полуфашистчета продължават да сънуват кошмари, че промяната пак е възможна. Девети им показа на практика, че хората от низините имат не само идеи, но и воля да ги реализират. Заради това им треперят гласчетата и статусите им фалцетно истерясват.
Днес обичат да изкарват комунистите изверги. Това също го приемам като комплимент. Толкова страст за нещо, което е останало в миналото е невъзможна. Но ние имаме на разположение поезията и в нея можем да видим истинският образ на хората, които се пожертваха за техните идеали. На всеки 9 септември се сещам за стихотворение на един от любимите си поети Давид Овадия. Неумолимо честен, нежен, лиричен и дълбок поет. И той е написал ето това:
Помня, вдигаше прах побеснелият вятър
по смълчаните улици, пусти съвсем.
Беше пролет, тревожна и страшна, когато
ние отивахме да умрем.
Помня, газехме тежко и с мъка в нивята
(с упоителен мирис на млад чернозем!)
Бе студено, беззвездно небето, когато
ние отивахме да умрем.
Помня, крачехме дълго, безкрай през полята,
все така, все така, цяла нощ без да спрем.
Бяхме пълни с предчувствия мрачни, когато
ние отивахме да умрем.
О, завидна съдба! Да творим, да работим,
безвъзвратно отхвърлили всеки ярем!
И врага победили, да видим живота,
за който отивахме да умрем.
Ето това са моите хора. Завинаги.
Честит празник!
*Коментарът е от фейсбук