Подозрението, че бившият ни президент работи пламенно за имиджа на настоящия, започва да се потвърждава. Във всеки случай друго разумно обяснение за умелите му PR акции не би могло да се намери. Ето и сега:
Радев отива на посещение във Великобритания по покана на Н.В. Елизабет Втора, което надали е събудило огромен интерес у мнозинството български граждани. Самата среща с кралицата ще бъде протоколна, от нея не се очакват новини. Точно в навечерието й обаче се появява Плевнелиев, който ловко насочва прожекторите към бъдещата визита със собственоръчно написано изявление. Вземайки повод от статия във в. „24 часа“ за протокола на английската кралица, където името му се споменава съвсем бегло, той надълго и нашироко описва и трите си посещения при Нейно Величество. Но това, разбира се, ни най-малко не му стига, защото целта на мероприятието е заядливо да напише: „Нека видим как ще посрещнат Радев“ и „Да видим дали ще бъде така с Радев“. Намекът (или направо натвърдекът) e, че с Радев не само няма да е „така“, ами следва да тръпнем да не вземе и да се изложи. Накратко, и въобще да не ви е било еня за предстоящото посещение, то вече попада във фокуса на вниманието ви!
Впрочем самият Плевнелиев се разписа с няколко гафа пред кралицата през март 2014 г., но сега скромно мълчи. Още на излизане от Бъкингамския дворец например държавният ни глава съобщи с лъчезарното изражение на комик от „Монти Пайтън“, че е във възторг от Елизабет Втора, която била „световен лидер” и „визионер”. След това надлежно предаде и за какво са си приказвали – „разговорът мина по цялата тематика на българо-британските отношения, които никога не са били по-добри, и през европейската тематика, разбира се, Украйна и Русия.“
Проверка за около три минути в Гугъл беше напълно достатъчна, за да се забележи колко необмислено е подобно изказване, тъй като по протокол мнението на кралицата по актуални теми е тайна. Затова официалният й гост не говори с нея за политика, а после много внимава как пресъздава разговора. Освен това Нейно Величество е кралска особа и определението „световен лидер“ не се отнася за нея – тя е държавен глава, но не е политик, още повече лидер.
Най-забавната част обаче беше с визионерството на Елизабет Втора, тъй като визионерът би трябвало да е човек с големи и смели идеи, които могат да променят света. Няма сведения кралицата на Великобритания да се е проявявала като такъв, а и как би могла, след като е олицетворение на една крайно консервативна традиция и е по-скоро символична фигура? Каква зашеметяваща визия за бъдещето да предложи, при положение че от нея се очаква тъкмо обратното – да съхранява, да не променя? Вярно е, че кралицата държи речи, с които открива церемониално сесиите на британския парламент, но тронното слово се пише от кабинета и само се произнася от нея като държавен глава. Да се брои това за „визионерство”, не е възможно даже в скеч на „питоните“…
На този фон би било логично Плевнелиев да не се обажда, но явно той държи всеки друг на негово място да изглежда далеч по-адекватно. Заради това Румен Радев трябва не просто да му е благодарен, а направо да помисли за ново трудоустрояване на предшественика си на „Дондуков“ 2. Защо не като придворен шут, каквито навремето били смятани за символични близнаци на царя и затова, наред с причудливите шапки със звънчета, носели скиптър? Те не се плашели да се подиграват на самия владетел, нещо повече – това им влизало в длъжностната характеристика. Ян Лакоста, шутът на руския император Петър Велики, бил толкова умен, интелигентен и добре образован, че с часове можел да води беседи на всякакви теми, включително и библейски. През 1717 г. императорът му възложил и високата чест да бръсне брадите на непокорните боляри и попове, което той правел с извънредно усърдие. За награда Петър Велики му дал титлата крал на самоедите и му подарил безлюден остров във Финския залив.
Хубавото е, че така било не само в омразната на Плевнелиев руска традиция, но и на мъгливия Албион. „Не зная друга дреха, по-почетна от шутовската, княже!“, възкликва един герой на Шекспир в „Както ви харесва“, а после рецитира:
„Разбирате ли, аз ще имам нужда
от неограничена свобода,
каквато само шутът притежава;
от волно пълномощие да духам
против когото искам като вятър!“
Шегувам се, разбира се, но изобщо не пречи да се помисли върху подобна опция, нали? Иначе ще излезе, че един бивш държавен глава върши нещо от завист, което е в състояние да предизвиква само съжаление и малко нещо срам…
Но фактът, че той лично не изпитва и капка неудобство, е поне донякъде успокояващ. Чак толкова глупост просто не е възможна, а ако все пак е възможна, остава поне облекчението, че вече не ни представлява „така“. Което си има и лошите страни: забележките към следващите обитатели на „Дондуков“ 2 неминуемо ще олекват при всяко сравнение с този техен предшественик. Един по същество трагичен герой, осъден от завишената си самооценка и липса на мярка да изглежда единствено комично. И най-смешното: изобщо да не го разбира.