ДВ: Отнасяме се към хората с увреждания като към някакви "чужди нам хора" - това са Ваши думи, изречени преди време. Как като общество да нормализираме отношението си към хората с недъзи?
Раул Краутхаузен: Всички изследвания показват, че когато отсъства личният контакт, когато хората не се познават и не се срещат помежду си, това поражда у тях страхове. Подобно нещо наблюдаваме също и в Саксония, където съществуват огромни предубеждения и страхове спрямо мигрантите. Същото е и при хората с увреждания. Понеже децата със и без увреждания не са заедно още от детската градина или училището, вече в зряла възраст ние не знаем как да се отнасяме един към друг. Задача на цялото общество е да се погрижи за това едните и другите да живеем заедно.
ДВ: Има ли държави, които бихте посочил като пример за подражание в подхода им към хората с увреждания?
Раул Краутхаузен: В Испания, Италия и скандинавските страни имаме много по-различно отношение към тези хора. Само защото някой е с увреждане, това съвсем не означава, че трябва да бъде отхвърлен от обществото. Нали не казваме и на момичетата, които не искат да бъдат подлагани на сексуален тормоз, да не носят къси поли. Проблемът е в това, че има хора, които гледат на младите жени като на сексуален обект, и други, които маргинализират хората с увреждания. Поведението е от решаващо значение. Разглеждаме ли физическото увреждане като лоша съдба на отделния индивид, или гледаме на него като на задача към цялото общество - как то да се справи с този проблем?
ДВ: Можете ли да посочите конкретни примери?
Раул Краутхаузен: Още през 1980-те години Испания и Италия премахнаха помощните училища. В скандинавските страни хората с увреждания участват много по-активно в обществения живот - и училище, и на трудовия пазар. Във Великобритания и Австрия могат да бъдат заведени дела срещу фирмите от частния сектор, които не осигуряват достъпност. По всички тези показатели Германия изостава много. Аз имах щастието през 1980-те години да ходя в едно от първите специализирани училища - най-напред в основно, а след това и в средно училище. И не разбирам цялото вълнение сега около уж много сложната училищна система на включване, след като още през осемдесетте години тя работеше.
ДВ: Може би по темата за включването липсва политическа воля?
Раул Краутхаузен: Проблемът в Германия се състои в това, че от десетилетия насам се пести в сферата на образованието и класовете в училищата стават все по-големи. И цялото неудовлетворение се излива върху децата с увреждания. Което изобщо не е редно да се случва.
ДВ: Дали самото понятие „инвалид“ не е проблематично само по себе си?
Раул Краутхаузен: Думата „инвалид“ е на първо място описание на фактите. Важно е да се знае, че говорим за хора. Тоест, за „човек с увреждания“. Лично аз предпочитам това понятие. Когато с инвалидната си количка се озова пред стълбище, ме занимава мисълта, че съм възпрепятстван да се кача по него, а не си мисля, колко всичко щеше да е прекрасно, ако можех да ходя. Но най-вече се ядосвам, че няма асансьор.
Раул Краутхаузен е основател на организацията "Социални герои", работеща по проекти за безпрепятствен достъп за хората с увреждания. Роденият в Перу активист страда от рядко заболяване, характеризиращо се с повишена чупливост на костите (Osteognesis imperfecta) и се придвижва с инвалидна количка.