Изглежда, най-после Бойко и Радев са на един акъл.
В края на месец януари президентът обяви: „Българската демокрация ускорено губи позиции“ – и приведе доста аргументи в полза на това твърдение.
А пък тия дни премиерът заговори за „пълзящата диктатура, която искат да ни наложат нашите опоненти… много са видни техните брутални действия“.
Но не си направи труда да поясни, какво точно има предвид.
Медиите, които много обичат Бойко, не посмяха да разчоплят това озадачаващо твърдение – понякога казаното от него се нуждае от симултанен преводач, по-късните преводи никога не са съвсем достоверни.
А наоколо достолепно се разхожда един таралеж – бившият недопечен диктатор Костов.
Той пък разнася от студио в студио новоизлязлата си книга „Свидетелства за прехода. 1989 – 1999“.
Радев е все още новобранец в политиката, макар че се справя напълно задоволително – особено ако се съди по истеричните изстъпления на Цветанов по негов адрес.
Бойко пък отдавна е преял от власт, дори е донейде претръпнал – властта вече предизвиква едно „мравучкане“ в петите му.
И за двамата би било полезно да обгледат опита на Костов.
Но едва ли ще го направят.
Би трябвало поне да прочетат книгата му – ще дойде време и те да оставят своите „завещания“ и не е лошо да са наясно, как да ги аранжират, в какъв помпозен венец от самохвалства.
А и да научат, колко откровеност могат да си позволят.
Сигурно от сега им е ясно, че в спомените коварството е без лимит.
Костов сам се нарече „таралеж“ в едно телевизионно предаване: „Изглеждаше, че съм бил силна фигура, но съм бил слаб, предоверявал съм се и продължавам да се предоверявам. Аз дълго време се шегувах, че гърбът ми е като на таралеж от забити ножове. Разбира се, това е хипербола, но предателствата са един спорт, аз в някои отношения видях, че не е само в България, а навсякъде“.
Ето, това е Костов, той целият е в тези думи.
Няма нищо против да се самопредставя – пред баламите – като един доверчив слабак, могат да го ръгат с ножове колкото си щат, но той няма да се откаже от доверчивостта си.
Няма нищо против за сетен път да изиграе тази роля – макар че е нещо съвършено различно: един пределно въздържан, абсолютно дистанциран човек, настроен презрително към всичко, което се изпречи пред очите му, прецизно боравещ с Властта, като никой друг преди и след него, монолитен характер, човек от гранит.
И, все пак, се сгромоляса – и не предателските ножове бяха причина за това.
А грандоманията му, тя беше таралежът в собствените му потури.
Имаше обаче прекрасни шансове – вижте го само на фона на старческото хихикане на Брокера/Симеон, или пък редом до Синът на Номенклатурата, Отрочето Станишев.
Всъщност, Костов все щеше да се пропука някак, но това не стана ясно веднага – а когато все пак стана видимо, струящият от него егоцентризъм вече можеше да удави всичко живо край него.
И досега е така, сигурно е прекрасно преживяване да пишеш спомени с убеждението, че си непогрешим.
Впрочем, в българската словесност мемоарният жанр винаги се е отличавал със склонност към самовъзвеличаване, газените фенери се виждат като морски фарове, често се натъкваме и на пределна невзискателност към истината.
Удивителна е корицата на тази книга, по-скоро фотосът на Таралежа.
Очаквахме при присъщата му надменност да видим една ярка снимка, цветна, на един самодоволен човек, на един Победител.
Нищо подобно: пак е надделяла отстранеността, скритостта, изразени чрез една черно-бяла снимка, донейде несъразмерна с корицата – един образ, който ни гледа втренчено, от дистанция, леко презрително.
А пък „прехода“ в заглавието е изписано с малка буква – дали и към тази позорна епоха от близката ни История Костов не изпитва все същото презрение, макар и да е един от Повелителите му, може би най-коварният, мнозина са убедени в това.
Почти едновременно с появата на книгата, стана известно, че фирма на Костов е получавала месечно по 25 хиляди лева от фалиралата КТБ. Дребна подробност, несъизмерима с величавата представа на бившия премиер за ролята му.
Той е нечувствителен към подобни дреболии, макар че тъкмо те биха дали плътност на едно споменно повествование.
Представете си само следната сценка: първият истински Самодържец на Прехода чака в някаква канцелария, за да получи месечната си лепта – ще изглежда като едно малко наказание, като една подигравка и ако това беше осмислено честно, неизбежно щеше да събуди симпатиите на читателите, дори на ония с ножовете.
И те щяха да приемат с известно снизхождение субективно притворните размишленията на автора за криминалната приватизация, за мащабите на приватизационния грабеж - картинката на Властелина, превърнал се в просител може да събуди дори известна жалостивост.
И все се сещаме за сакралното подканяне на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!“
Иван обаче си прави оглушки и в тази книга сега.
Няма значение, Историята е търпелива и докрай ще го подканя да си каже.
Просителят от КТБ трудно ще измоли прошка от нея, ако заобикаля подобни въпроси.
Тъй или иначе, Костов си е свършил работата.
Преди двайсетина години той издаде сборник интервюта, озаглавен „Отговори“.
Това бяха отговори на собствените му въпроси, изговорени с пълно пренебрежение към грамадата от въпроси на опонентите му.
Време е и те да напишат своите спомени, ако не искат Истината да бъде унизена.
За Бойко и Радев, с които започнахме, главната поука от тази книга е, че Властта може да те откара и до тресавището – важното е, какви спомени ще оставиш.
Автор: Кеворк Кеворкян