Днес САЩ не са способни да обогатяват самостоятелно уран не само за поддържане на нужната степен на боеготовност на своя стратегически ядрен арсенал, но са принудени да купуват от чужбина даже ниско обогатения уран за собствените си АЕЦ. Между другото, най-големите им доставки на ниско обогатен уран са от Русия. Според някои данни „Росатом“ контролира днес повече от 49% от американския пазар на ниско обогатен уран, с переспективата този процент да нараства. Възниква въпросът - нима американците са толкова глупави, че да унищожат със собствените си ръце най-важния стратегически отрасъл от националната икономика? Отговорът е, че този стратегически провал е резултат от дългогодишното действие на убийствена смес от алчност и глупост. Именно тази отровна микстура погуби американската ядрена индустрия.
На 26 април 2019 г. американските средства за масова информация съобщиха, че САЩ засекретяват всички данни свързани с ядрените си оръжия и програми. За осведомените хора това беше твърде сериозен сигнал. Дълго време американците демонстративно държаха достъпна голям обем информация в тази област. Правеха го като своего рода пропагандна операция, в смисъл: „Вижте каква демокрация имаме! Ние нямаме тайни“. От друга страна, това беше намек за тяхното явно превъзходство в ядрената надпревара. Но на 26 април тези митове рухнаха.
Впрочем, за специалистите това не беше изненада. Военните експерти, както в Русия, така и в САЩ, многократно изказваха тревогата си за състоянието на ядрения оръжеен комплекс на Пентагона. Работата е там, че стратегическите ядрени оръжия на САЩ деградират със застрашаващи темпове. За последните 25 години Вашингтон изглежда загуби много ключови военни технологии в тази област. И това не е случайно, като се има предвид с каква бързина през тези години Белия дом провеждаше политика на доброволно и едностранно ядрено разоръжаване.
Това беше истинска надпревара, но със себе си, в разоръжаването. САЩ спечелиха в тази своя надпревара срещу слабата Москва, която в резултат на своята политическа, икономическа и военна слабост, считаше ядреното оръжие за последния си коз, за последния признак на миналото си величие и не бързаше да се раздели с него.
САЩ прекратиха производството си на ядрени боеприпаси през 1991 г. Към този момент, по официални данни, те притежаваха 22 217 единици ядрени бойни заряди и 1 600 стратегически носители, като междуконтинентални балистични ракети и тежки бомбардировачи. Двадесет и осем години след това, на 1 март 2019 г., съгласно официалните данни на Държавния департамент, у стратегическите ядрени сили на САЩ бяха останали 656 разгърнати носители на ядрено оръжие. Количеството бойни заряди, разположени на тези носители, уточнено съгласно условията на действащия договор за Стратегическите настъпателни въоръжения-СНВ-3, възлизаха на 1365 единици, плюс още около 600 тактически ядрени заряди, които не попадаха под ограниченията по този договор. Така за 28 години САЩ съкратиха своя разгърнат ядрен арсенал повече от 11 пъти, до 20 252 бойни глави! Тоест, средно годишно за периода, те са отписвали по 723 бойни глави. Може би някои ще кажат, че са отписани само тези, които вече са били разгърнати, а има и т.н. „възвратен потенциал“ бойни глави, които са складирани и във всеки момент могат да бъдат разположени върху носителите. Нека да обясним по-конкретно.
Първо, от 600-те, и то съвсем условно, разгърнати тактически заряда, може да говорим само за 150 авиобомби, разположени във военни бази на САЩ в Европа. Второ, проблемът не е точно в тях. Той се състои в това, че вероятно никой вече не е в състояние да възстанови боеспособността на „възвратния потенциал“ на САЩ.
Известно е, че всички ядрени бойни глави „стареят“ и изискват регулярно „обновяване“. Именно с технологиите за такова обновяване Пентагонът, изглежда, има проблем. Ако трябва да сме точни, проблемът даже не е в Пентагона, а в американското Министерство на енергетиката, което в САЩ отговаря за целия производствен цикъл, от изработката на оръжейните материали до производството на нови боеприпаси и тяхната утилизация след изтичане срока им на експлоатация. Точно това министерство през последните години е обект на редица гръмки скандали, осветили неговата, меко казано, липса на компетентност.
Най-ярката деградация на американския ядрено-оръжеен комплекс се разкри на фона на т.н. „плутониев скандал“. Към момента на разпада на СССР в страната имаше натрупан 170 тона оръжеен плутоний, а в САЩ - 103 тона. Американците много искаха Москва да унищожи целия си запас. Защото без плутониев детонатор е практически невъзможно да бъде направена качествена термоядрена бомба.
Руските „нови“ либерали, естествено, бяха готови да направят всичко, което Америка пожелае. И затова, през 2000 година между САЩ и Русия се подписа т.н. „Споразумение за утилизация на плутоний“ (СОУП). За съжаление на американците, по това време президент на Русия беше вече Путин и съгласуването на детайлите по договора забуксува. Едва през 2011 г. споразумението най-накрая беше ратифицирано. В съответствие с постигнатите договорености, на първия етап Русия и САЩ трябваше да утилизират по 34 тона плутоний. Като срок за начало на утилизацията беше определена 2018 г. По нататък обаче, започнаха да се случват странни неща. Америка започна да строи своя завод за необратима утилизация на оръжейния плутоний, като строителството му продължи от 2008 г. до 2016 г., за което бяха похарчени 7.7 милиарда долара. Въпреки това, заводът не беше завършен. И колкото и абсурдно да изглежда, причина за това беше технологичната изостаналост на САЩ.
През 2016 г. американските ядрени експерти отново преразгледаха първоначалните планове за строителство и казаха откровено, че за да завършат завода, ще са им необходими поне още 17.3 милиарда долара и пет години работа. В крайна сметка разходите нараснаха до 25 милиарда долара, а срокът за строителство се увеличи на 13 г. И всичко това само за построяването на един единствен завод!
Какво направи през това време Русия? Руснаците построиха своя завод за утилизация за три години, от 2012 г. до 2015 г. А за строителството му бяха похарчени едва 240 милиона долара. В момента това е единственият завод в света, който не просто утилизира оръжеен плутоний, но и го преработва в т.н. МОКС (Mixed-Oxide Fuel) представляващ ядрено гориво за промишлени ядрени реактори на бързи неутрони (такива високотехнологични реактори в света се произвеждат също само в Русия).
През това време американците решиха да не умуват повече и малко притеснено заявиха, че нямат намерение да утилизират оръжеен плутоний, а само ще го разреждат. В резултат, на 3 октомври 2016 г. Путин прекрати участието на Русия в Споразумението поради неспазване на условията му от американска страна. Ефектът от това беше, че Русия остана с един уникален завод и цялото си притежавано количество оръжеен плутоний, а американците с гордото съзнание, че са направили всичко възможно в името на мира, но „коварните руски варвари“, както винаги, не са изпълнили ангажиментите си по Споразумението.
Друг, не по-малко ярък пример за фалшивия характер на американските високи технологии се оказа провалът на всички опити на САЩ да организират на своя територия производството на обогатен уран-235. Този пример е особено важен, тъй като без обогатен уран не само не може да се направи бомба, но не могат да работят и ядрените електроцентрали.
За какво става дума? Сам по себе си уранът, извлечен от рудата, е тежък сребрист метал и не е пригоден за каквото и да било военно или друго приложение. Този природен уран съдържа най-малко две съставки. Първата от тях е изотоп (т.е. разновидност) на урана-238, който в урановата руда е в концентрация 99.7%. Тази разновидност на урана, бомбардирана с „топливни“ неутрони, не се дели и не може да направи верижна реакция. Това означава, че тя не е пригодна нито за атомни електроцентрали с водни енергийни реактори, нито за изготвяне на атомна бомба. За тези нужди се използва уран-235, чието съдържание в природния уран е само 0.7%. Този уран, под ударите на топливните неутрони, започва да се дели и произвежда верижна реакция. От изложеното става ясно, че за направата на бомба или АЕЦ, природният уран трябва първо да се извлече от рудата и след това да се обогати, за да се повиши в него необходимото за работа съдържание на уран-235. За горивото на АЕЦ природният уран трябва да се обогати от изходните 0.7% до 4.7% уран-235. Това, по същество, е ниско обогатен уран. А за изготвяне на атомна бомба уранът трябва да бъде обогатен значително повече. В оръжейния уран изотопът 235 трябва да бъде повече от 90%. Това вече е високо обогатен уран.
Главният въпрос обаче е как става това обогатяване? Днес са известни само два възможни способа за обогатяване. И в двата случая уранът първо трябва да се съедини с флуор до получаването на газообразен уранов флуорид. Тази част от процеса не представлява особена сложност. От тук нататък има две възможности: Газовата смес може да бъде прекарана през специални мембранни мрежи с много малки клетки, където най-малките по размер молекули с ядра от уран-235 се отделят от по-големите по размер молекули с ядра от уран-238. Това е т.н. газодифузен метод. Този метод е нискоефективен, сложен и скъп. Проблемът е в това, че КПД-то на всяка отделно взета мембрана е нищожно. Затова за сериозно обогатяване, са необходими хиляди такива мембрани. Освен това самият процес се нуждае от огромен разход на енергия. И в края на краищата, себестойността на обогатения уран е колосална. Въпреки това, САЩ избраха именно този метод за създаването на атомната си бомба.
Вторият способ за обогатяване е значително по-ефективен и евтин. Той изглежда по следния начин: получената след съединяването на урана с флуора газова смес може да се центрофугира. Тогава тежките ядра на уран-238 се концентрират около оста на центрофугата, а леките ядра на уран-235 се отделят в периферията. Сложността е в това, че оборотите на въртене на такава центрофуга не трябва да са по-ниски от 1 200 оборота в секунда. За сметка на това, в този процес се използва 50 пъти по-малко енергия, отколкото при газодифузния метод. И себестойността на обогатения уран е 10-15 пъти по-ниска, отколкото при метода с прекарването през хиляди мембрани.
Още през 1957 г. в СССР бе пуснат в експлоатация първият завод за серийно производство на такива центрофуги. В резултат, днес Русия притежава почти половината от всички световни мощности за обогатяване на уран. В същото време, в САЩ вече са излезли от строя дори тези газодифузионни заводи, които американците бяха построили още в зората на ядрената ера.
Ако разгледаме предисторията на днешната ситуация, ще видим, че САЩ още в началото на 80-те години вече не са могли самостоятелно да обезпечат нуждите на собствените си 104 реактора на граждански АЕЦ с обогатен уран. По това време в Америка е останал да работи само един завод за обогатяване. В същото време в СССР са работели четири завода, чиито мощности за производство на обогатен уран са превишавали минимум три пъти възможностите на САЩ. При това, американците така и не успяват да създадат собствени газови центрофуги за обогатяването на урана. Последният им опит завършва през 2011 г. с крупна авария, след която всички планове и програми в тази област са окончателно спрени. Днес дори страни като Иран, Пакистан и Северна Корея имат свои центрофуги, а Америка няма.
Това означава, че днес САЩ не са способни да обогатяват самостоятелно уран не само за поддържане на нужната степен на боеготовност на своя стратегически ядрен арсенал, но са принудени да купуват от чужбина даже ниско обогатения уран за собствените си АЕЦ. Между другото, най-големите им доставки на ниско обогатен уран са от Русия. Според някои данни „Росатом“ контролира днес повече от 49% от американския пазар на ниско обогатен уран, с переспективата този процент да нараства. Възниква въпросът - нима американците са толкова глупави, че със собствените си ръце да унищожат най-важния си стратегически отрасъл от националната икономика? Отговорът е, че този стратегически провал е резултат от дългогодишното действие на убийствената смес от алчност и глупост. Именно тази отровна микстура погуби американската ядрена индустрия.
Всичко започна от момента, когато рухна СССР. Тогава американците решиха да поставят обогатяването на уран на търговска основа, с презумпцията, че главният враг е победен и могат да помислят за собствените си печалби. По тази причина, в началото на 90-те години беше създадена държавната Американска обогатителна компания (АОК). В това нямаше нищо лошо, но през 1998 г. администрацията на Клинтън приватизира АОК. Това беше фатална стъпка, която лиши Америка от собствена атомна промишленост. Никъде в света няма подобно нещо. Навсякъде обогатителните компании са държавни. И това е разбираемо. Държавата не търси от тях печалба, а обезпечаване на стратегическата национална сигурност. Американците прекалено повярваха в „невидимата ръка на пазара“ и от това веднага възникна остър конфликт между търговските и държавни интереси. По-просто казано, работата беше в това, че на държавата й беше необходим високо обогатен, оръжеен уран, а на частните собственици на компанията им трябваха печалбите от ниско обогатения уран, доставян от Русия по споразумението ВОУ-НОУ (Споразумението Високо Обогатен Уран-Ниско Обогатен Уран (ВОУ-НОУ) е междуправителствено споразумение, подписано между САЩ и Русия на 18.02.1993 г. във Вашингтон със срок на действие 20 г. Споразумението предвижда необратимата преработка на минимум 500 т. високо обогатен, руски оръжеен уран (еквивалентен примерно, на 20 хиляди бойни заряда) в ниско обогатен уран, като гориво за американските ядрени електроцентрали. Въз основа на споразумението бяха подписани договори за обогатяване между руската държавна „Росатом“ и вече частната американска АОК. За периода на действие на споразумението, от Русия са изнесени 14 446 тона ниско обогатен уран).
Споразумението бе възприето от гражданите на Русия като „символ на предателството на Елциновия режим", тъй като се предполага, че ще бъде изнесено цялото количество уран, необходимо за руските ядрени бойни глави и Русия ще остане без ядрено прикритие. В действителност нещата са стояли по друг начин. Тези 500 тона високо обогатен уран, които Русия е трябвало да преработи по споразумението ВОУ-НОУ, са били само част от свръхплановите запаси на оръжейния стратегически ядрен комплекс и защитата на Русия въобще не е пострадала.
През 2013 г. обаче АОК фалира, вследствие на което САЩ губят възможността да обогатяват самостоятелно уран. През тази година американците правят анализ на ядрения си потенциал и стигат до извода, че за възстановяването на минимален потенциал за производството на ядрени боеприпаси, ще им бъдат необходими поне 20 години. Присъдата на експертите е категорична. Най-рано през 2040 г. Щатите ще могат да възстановят възможностите си за производство на около 50 единици ядрени бойни заряди годишно. За сравнение, в момента Русия е в състояние да произвежда стотици такива годишно.
Американската акционерна компания „Уестингхауз“, която прави непосилни опити да произвежда реактори за АЕЦ и горивни елементи за тях, не издържа конкуренцията с Русия и също фалира през 2017 г. Друг факт е, че от 1997 г. американските тежки ракети летят в космоса изключително с руски двигатели РД-180.
През 2015 г. американския Конгрес, в порив на свещена русофобия, се опита да забрани това безобразие, но става ясно, че американците могат да разполагат със собствени двигатели не по-рано от 2024 г., а дори и това е под въпрос.
От 2011 г. американците летят до Международната космическа станция (МКС) само на руски пилотируеми космически кораби „Съюз“. Ето защо Америка ще трябва още много да направи, за да се изравни с руснаците и в усвояването на космоса.
Превод за "Гласове": Никола Стефанов