Не звучат фанфари, отбелязването на сакралната дата, доколкото го има, е жизнерадостно като погребение, отгоре на всичко и ковчегът е празен.
Е, криво ляво се докарахме до поредния юбилей, друго да няма – юбилеи, колкото щеш. 30 години от 10 ноември 1989-а.
Не звучат фанфари, отбелязването на сакралната дата, доколкото го има, е жизнерадостно като погребение, отгоре на всичко и ковчегът е празен. Изчезнали са всички илюзии и надежди, всичко отдавна е зарито – и главно Истината, от нея нищо не е останало.
Слепци следват Лъжата.
Да ги видим тия дни щатните лъжци, какви ще ги дъвчат.
Те са победителите.
Мърсуват най-вече хора, които са мълчали като пукали в „ония“ години, късните храбреци, от които най-вече страдаме през последните три десетилетия.
На мнозина пумпали 10 ноември все им се зловиди, все ги шиба камшика на Страха/Лъжата - и така ще бъде до края, защото бяха заварени като никакви хорица, сврени в задушливите си душици.
Какво друго им оставаше, освен да въртят ятагани, слава Богу – хартиени, да злословят инфантилно, да преиначават – все с надеждата да се надигнат някак на пръсти, горките лилипути - такива и си останаха. Лилипути, които не могат да доставят и нищожна част от Истината.
10 ноември им се зловиди, обаче Прехода е техният нескончаем празник. Тия мушици и дума не обелват за Главния Мискинин – Прехода, защото го съградиха и опитомиха за собствени нужди и за свои хора: десни, уж-десни, никакви-десни.
Двайсетина години от изминалите три десетилетия и те някак се упражняваха с власт. Упражняваха се и главно се поругаваха помежду си.
И сега посрещат Юбилея, изпокарани като циганки просякини, готови на всичко за някое петаче.
Тия дни отново се хванаха за изпосталелите гуши – поводът беше подкрепата, която част от тях оказа на Манолова, заради собствената си далавера, естествено.
10 ноември е проклета дата за тях, понеже неизбежно и винаги ще събужда въпроса: От кой бълхарник изпълзяхте?
В началото, през 90-те години, по-устатите от тях все дрънкаха за „проваления проект на бащите“.
Хубаво - да им признаем въпросния провал 100 пъти, хиляда пъти, ако щат, дори един милион пъти ще им потвърдим тази лъжа.
Да зачертаем всичко и да зададем обаче един прост въпрос: ами вие какво направихте, имахте на разположение цели три десетилетия, омесвахте ги както си щете с отровна плюнка - и накрая какво постигнахте? Нищо и половина.
Където и да погледне човек, ще бъде смазан от неизбежните сравнения. Дори ония - с каскетите, се справяха по-добре в много отношения.
Ами днешните аби какво създадоха?
Оказаха се едни прости събарячи или, в най-добрия случай, кърпачи.
Това е очевидно във всичко и навсякъде извън витрината.
В изборната нощ включваха картина от различни градове – еха, колко красиво изглеждаха централните им площади, ефектно осветени.
Само че, я мръднете десетина метра встрани от тия
граф Потемкиновски площади - и ще попаднете в 19 век.
Все ме блазни една идея: да заведа някой особено фуклив властник до арката на столичната Александровска болница и да му кажа:
Хайде, заповядай, влизай в 19 век!
Някои сгради там са в по-окаяно положение, дори в сравнение с военно Сараево.
Бълхите не могат да понесат позорния факт, че са едни прости консуматори на дарена свобода.
Въпросът - какви биха били без омразната им дата – направо ги изтърбушва отвътре.
Това пък е най- голямата сладост за „комунягите“: дадохме ви на тепсия свободата, извадихме ви от Нищото, а сега вие си направете сметката, докъде я докарахте.
Нищото са обитавали повечето от късните герои, Нищото, в което фантазиите им са опирали до бананите.
Поради липса на въображение и смелост мечтаеха за плод-зеленчук, а им дадоха цяла държава.
Дори не бяха фантазирали как ще я стопанисват, ако Дяволът извърти и този номер на проклетата ни съдба.
Нямаха идеи, дори най-амбициозният им човек – Костов, месец след 10 ноември предлагаше една своя скудоумна статийка на комунистическия официоз „Работническо дело“ - как да се ремонтира соца.
Желев поне беше написал „Фашизмът“.
Някои от големите имена в литературата носеха бурята в себе си.
От плод-зеленчука обаче ги ненавиждаха – и заради собствената си неизвестност и незначителност.
Няма да е преувеличено да се каже, че за 30 години нито една ясна дясна доктрина не бе обговорена – в плод-зеленчука мълчат като същински Антон.
Ей това са десните уж-победители: за 30 години така и не ни казаха, а и самите те не знаят, какво е „дясно“ – освен, че е дивашка приватизация, дивашки кражби, дивашки преиначавания на Миналото, дивашко сервилничене. Диващина безкрай.
Как да не се плашат от 10 ноември, как да не го ненавиждат.
Има една особено отвратителна черта на тази диващина: отношението на плод-зеленчука към по-ярките фигури на антикомунистическата съпротива. Това вече беше истинска мерзост - мразеха хора като Дертлиев, да не говорим за Илия Минев.
Направиха своя икона Георги Марков, любимецът на Живков и ДС, но не и Илия Минев. Макар, че и отношението им към Марков също е притворно – писал някакви книжки, докато те напразно чакали банани в плод-зеленчука, чуждее им някак си.
И каква отмъстителност само произвеждат Бълхите, как стръвно се хапят дори помежду си.
В това отношение надвиха и БСП, а дълго време тъкмо тя бе образец на канибалска партия. Фиктивните десни я задминаха – последните избори бяха отлична демонстрация за това.
10 ноември винаги ще бъде неудобна дата за приспособенците и преструванковците - защото вече за всички е ясно, че, в края на краищата, Превратът наложи терора на малоформатните хора.
Задължително е някой да опише изстъпленията на новите хунвейбини.
Полето на културата стана място за всевъзможни издевателства и далавери: гонеха велики актьори от театрите, разграбиха киноцентъра, насъскваха едни творци срещу други, настървиха ги до такава степен, че вече дори елементарното приличие е зачеркнато.
Само чакат някой да почине, за да се нахвърлят върху него.
Известни имена станаха парцалените кукли в различни съмнителни инициативи или изборни кампании – нещо, напълно излишно дори за ония, които са ги привлекли.
Нали Фандъкова не си мисли, че Богдана Карадочева, примерно, може да ѝ донесе някакви гласове.
Отвратителни са подаянията, които подхвърлят от време на време на бивши артистични величия.
И дори Лили, която не си знае парите, я включват в тия Мероприятия на Срама.
Надявам се, че поне тя директно ще прехвърля специалната си пенсия на Дома за ветерани на културата в Горна Баня, ако все още съществува.
И политическото шмекеруване на немалко хора от артистичния елит не е пречка да ги награждават съвсем ненужно - сякаш властите имат неудържимо желание да се докоснат до тях.
Голяма радост за плод-зеленчука.
И цицане безкрай! Нямат наяждане.
При такова мляскане, как ще чуят какво им казва Бъдещето.
Сметките им са ясни: нямат Минало, затова не ги интересува и Бъдещето.
Ще трамбоват само из Настоящето. Докато могат.
***
Тия дни куцо и сакато – най-напред Каракачанов и Захариева - се разпени срещу френския президент Макрон.
Патриоти при поискване и патриотизъм за собствена употреба.
А работата е проста: дори Макрон да е говорил за български банди, това в никакъв случай не обижда българите – разбира се, онези, които са извън тези банди.
И забележете сега: никой не чу ББ, когато съобщи, че сме разбили съвместно с френски служби доста банди. Каза им го – но хайде да пишем дипломатически ноти.
Но не пишете ноти, когато македонците се гаврят – това е точната дума – с нас, непрекъснато, злонамерено, отровно.
Ясно е, че сте катърите на чужда воля, но не се престаравайте чак толкова.
Какво ще правите, когато някой ден/скоро македонците напишат, че български банди са окрали историята им?
Правите се на храбри, когато наши тарикати обират френски банкомати. Но къде ще се скриете, когато македонските обирджии започнат да грабят още по на едро от Историята ни.
Нямаме късмет. Никакъв.
Как не можа проклетият 10 ноември да изпрати нанякъде или направо да изпари като с неутронна бомба провалите и фантазиите на онзи режим - но да не посяга на смислеността, на умността?
Кой ни урочаса да се превърнем в развъдник на глупави шарани, които едва шават в тинята…