Тя е много забавна с вербалните си експерименти.
Последният я довежда до съчетанието „тържествена скръб“ – изречено по повод годишнината от гибелта на Апостола. Изглежда някак нелепо, като тържествена глупост - но не можем да забраним на някого да скърби монументално.
Това не зависи от мащаба на човека – може да е семпла кройка, но да има способността да бушува в скърбенето си. Особено, ако Съдбата внезапно го е запратила към висините на Властта.
Това – със запращането - е истински произвол, който малцина се стремят да осмислят. По-прозорливите остават винаги нащрек – докато Празникът свърши, а той винаги свършва в един момент.
Повечето късметлии обаче не са толкова подозрителни – дори, когато поне веднъж на ден се разминават със Съдбата, тя пък от плът и кръв. Падишаха имам предвид.
През последните десетина години той достави тържествена радост на всевъзможни екземпляри, нечовешки издръжлив е в това отношение. Освен това, още навремето обясни кадровия си разгул с думите: „Материалът е лош“. Каза още нещо, още по-ясно: „Няма хора за нищо“.
И е прав, ако се оглежда само край себе си.
Но покорно продължава да дундурка избранниците си, напоследък дори ги вози напред-назад с джипа си. Влюбчива натура.
Няма смисъл излишно да умуваме, кой е виновен за дефицита на истински „материал“. Все се намира някой да измрънка, че в началото на 90-те години/“Лукановата зима“ чакал по цели нощи за кофичка кисело мляко. Вместо да се тръшка за друго – че умността изчезна и никой повече не я търсеше. Така цели 30 години.
Постепенно тя се превърна в нещо опасно и затова нежелано.
Обаче паноптикумът на одиозни особи се задъхваше от нови и нови пришълци.
Пак трябва да спомена някои имена, макар че това ме изтощава и ограбва. Тържествено ограбва. Хора, дошли от Мъглата – и сетне отново изчезнали в нея. Митов, примерно, или Дянков - с инфантилните му кълчотения като пицар и със словоблудствата му: когато руснаците тръгнаха да ни съдят за доставените ядрени реактори, Пицата каза, че щял да ги напляска по дупето в съда, понеже те никога не печелили делата си.
Те обаче спечелиха – 600 милиона евро, плюс лихвите, а същата Пица отишъл на работа в руска банка, представяте ли си.
А накрая ония, защото ни имат за нищо, ни опростиха лихвите.
Между другото: дали има някакви неустойки в договора за Ф-16/70?
Този въпрос не издава някакъв „антиамериканизъм“ – той е само кротък израз на тържествена подозрителност към някои от хората, които обяздиха политиката ни; лесно се разпознават – ходят все със свалени гащи.
Дянков? Що за човек е тоя – пляска дупета, пък сетне сам си сваля панталона – и между другото е финансов министър. Не ви ли е срам от такива екземпляри, учтиво казано?
Въпросният написа и книга, в която е посипал с пудра захар криминалната ни приватизация. И това е забравено вече, всичко светкавично се забравя. Прав е онзи, който последен драсне нещо – може и да е най-скверната мръсотийка срещу Истината, все тая.
С този номер излиза и Костов - и води медиите за носа.
Миналата неделя вечерта бившият главен прокурор Никола Филчев трябва да е бил много щастлив: от телевизионния екран Костов почти му благодарил – по време на приватизацията прокуратурата си вършела съвестно работата, 500 сделки били внесени в съда – и оправдани!
А кой държеше/душеше съдебната власт по онова време? Знаете кой.
Същият, пак в неделя, казал, че нито е купувал, нито е продавал по време на приватизацията. Той, който продаде хиляда и стотина предприятия – като преди това предвидливо окова прокуратурата със законови поправки. Черният Ангел направо ви се подиграва.
Филчев трябва да опише тия истории, има документи, записи, съдебни решения и всичко, което е нужно, за да престанете да охкате и ахкате по „Гомора“ на италианеца Савиано – тукашният бардак никак не му отстъпва.
Ами поръчковият доклад на службите, който трябваше да удари най-рейтинговия министър в кабинета на Костов – Богомил Бонев?
Той изяде главата на Петър Стоянов, този екзалтиран провинциал – понеже сглупи и го извади по време на кампанията за втория си мандат.
Младите трябва да знаят, че тия истории са хиляда пъти по-интересни от аферите, с които ги баламосват сега. Но ги озвучава предимно Костов, все него канят в телевизионния кокошарник.
Едно нещо обаче си остава неизменно: качеството на властовия материал. Неговите особености могат завинаги да ни потопят в „тържествена скръб“.
Ако не сте се сетили вече, председателката на Парламента Караянчева изобретила тази фраза. Разбираемо е, на нея всичко ѝ се вижда тържествено.
Няма как да е иначе, то си е истинско Чудо, чудо на чудесата дори - от цех за изработване на щайги, даже само на калъпи за щайги – да доприпкаш до шефския стол на Народното събрание. На скоростта на това превращение може да завиди дори Юсеин Болт.
Караянчева може да си се изтържествува, колкото си ще. Обаче трябва да внимава с тържествените лъжи. Тия дни казала, че не сме на дъното. Може би е искала да каже, че не сме на тържественото дъно.
Защото истината всички я знаят.
Може би ще я прозре и шефката на НС, ако седи 62 години на стола си– толкова ще са нужни на България, за да достигне средноевропейския брутен вътрешен продукт на глава от населението. Впрочем, на Румъния - ах тези проклети румънци, ще ѝ е нужно три пъти по-малко време.
Останалите ни дънни рекорди – тържествени, разбира се, да не споменаваме, за да не дърпаме дявола за опашката.
Показаха по телевизията една жена, която се щурала два часа из софийското летище, за да я прегледат за корона-вирус, но напразно.
При безбрежната ни тържествена безотговорност ще е чудо, ако се измъкнем невредими от тази напаст. И няма да я уплашим със заседания на Министерския съвет. Търсете онази жена – може още да е на летището.
Заседанията на кабинета пък стават все по-тържествени - Бойко направи на пестил шефа на АПИ, той пък може да участва в конкурса „Детероден орган на годината“ - със сигурност ще го спечели.
Хайде, Падишаха е в категория „свръхтежка тържествена“, обаче онзи можеше да излющи един тържествен шамар на Захариева - тя изобщо нямаш да се разсърди, при нея винаги има някакъв повод.
А пък Каракачанов се изрепчил,че агонията на държавата повече не може да продължава. Това се вика тържествено събуждане – сякаш Каракачанов е абисинец, произведен - срещу рушвет, в българин и току-що е прогледнал в тукашните агонии.
Бившите патриоти толкова старателно се мазнеха на Падишаха, че нямат търпение тържествено да го предадат и обругаят.
Все още обаче са му в ръчичките. Някои се чудят, защо не укроти притворния им гняв – като се поразрови малко във фабриката за фалшиви паспорти, доскоро наричана Агенция за българите в чужбина. И какво я криете тази афера?
Българщината за тия минава през продадените на африканци български паспорти. Такива сме си ние: захвърлихме нашите българи и се заеха да ашладисваме черните българи. Сега остава някой екип от БАН да докаже, че произлизаме от тъмна Африка.
Да прекъснем за малко тържествуването на Караянчева. Тя полага грижи за всичко, което ѝ падне пред очите - без дъното, разбира се. Тия дни се беше тържествено загрижила, че президентът Радев настройвал институциите една срещу друга. Но тържествено забравя, че преди време тя го нарече „беквокал на Нинова“, вря се и в спалнята му – това си беше тържествена каруцарщина.
Обаче тука е така – някои не правят разлика между щайга и изтребител.
В крайна сметка обаче, хиляда пъти е за предпочитане тържествената скръб пред тържествената наглост.
В неделя вечер Костов затвори кръга, в който се разхожда фукливо, като паун, от две десетилетия.
Преди близо 20 години, след като катастрофално загуби изборите през 2001-ва, той се обиди на Народа, отказа да разговаря с него, горделиво се затвори в себе си; обърна гледната точка, той владее до съвършенство това – и внуши на мисиркуващите – винаги ги е имало – да пренебрегнат очевидния факт, че, всъщност, Народът се обиди и позорно го натири от властта.
Защо се случи това – Костов не ни дава отговор, той предпочита да се вижда като потърпевш, като страдалец, като трагичен образ, като жертва на тържествена несправедливост.
Народното разочарование от него бе толкова голямо, че направо му отрязаха квитанцията, тържествено.
В същото време, погрешно бе схваната ролята на „царя“, тя силно бе надценена – а Народният гняв бе подценен, пренебрегнат.
И сега, Костов затваря кръга, иска да ни подбере/прибере всички в него, в налудните си селения - като дори настоява да му се извиним.
Тази тържествена лудост трябва специално да бъде изследвана.
Костов иска да му се извините…
Костов иска да му се извините…
Костов иска да му се извините…
Костов иска да му се извините…
Костов иска да му се извините…
Костов иска да му се извините…
Костов иска да му се извините…
Разгневихте ли се достатъчно? Почувствахте ли се отново унизени, насила вкарани в тържествената пустош на политиците?
Да живееш с подобно измамно самочувствие е ад.
В какво успя той, всъщност – за приватизацията е ясно, но той разгроми и СДС, и то смъртоносно, тази славна някога организация днес вегетира с гърчовете на тържествената шутовщина.
Костов говорил наистина безразсъдно: той не бил крал, следователно всичко е наред. Онази, неговата държава, спокойно можеше да се нарече „Държавата „Аз,Костов“ – сега излиза, че това са били постни времена, вегетариански.
Ерата на тържествения вегетарианец.
Превръщат ви в едни тържествени глупаци – разбира се, ако му повярвате на този и останалите светци.
Обаче едно поне е сигурно: постепенно превърнаха журналистиката в тържествено мисиркуване, и публиката отдавна е наясно с това.
Падишаха просто подхвърли подходящия образ.
Ще бъде много забавно, ако някой ден подхвърли и имената на мисирките/мисирите, които е окачил на любовния си пояс.
Най-нетърпимо, опасно, позорно е, когато мисиркуват с Миналото.
Както споменах вече, от години налагат истината на последния разказвач, а тя твърде често е фалшива.
Какво остава в Народната душа, в общата ни Памет е от изключително значение, но никой не се интересува от това.
Когато диваците от Добрич оскверниха сексуално портрети на националните ни светини - мислите ли, че това не одраска Народната душа?
Че не се е почувствал и самият Народ осквернен?
Тия неща не се изпаряват безследно. Те остават завинаги и формират неизличима обида. За жалост – особено, когато се повтарят често - раждат и нихилизъм, безчувственост, дори страх.
И сега не се чудете, че никой не е защитил съблеченото в автобуса момче. Вие луди ли сте - откъде смелост за това?
Онзи ден показаха и случай от провинцията: посред бял ден пребили старец и никой не се намесил. На перушани ли се правят мисирките, та се осмеляват да обиждат хората с телешкият си патос?
Не знаят ли, че поне от две десетилетия почти напълно обезлюдените ни села са подложени на системен тормоз – и беззащитните български старци бързо си научиха урока. А той е, че са напълно изоставени.
Затова всичко, и най-дребните подробности са важни, когато се опитваш да говориш с Историята.
В солиден вестник ни казват, че единствено Костов никога не е правил компромис с „левите“. Само дето през 2004-а гласува заедно с БСП при вота на недоверие срещу кабинета на НДСВ.
Минали са само петнайсетина години и истината е забравена. И ръсят със светена вода любимеца си.
Но забравят отровната му реплика по време на аферата с нашите медицински сестри в Либия: „Ами, ако са виновни?“ Е, виновни ли бяха?
Но той беше готов да хвърли сестрите на либийските касапи.
Все последният пише Истината.
Тия дни телевизиите станаха смешни с възторга си от новооткритите „иновативни паралелки“ – в тях учениците щели да се учат да управляват дронове или да включват от разстояние домашните си уреди.
Това би имало смисъл, ако дистанционно можеха някак да пълнят полупразните си хладилници.
А, и още нещо - щели да изучават двигателя на автомобил - нещо, което се практикуваше още преди 50 години във всеки механотехникум.
Браво, откриватели, сякаш ще кацате на Луната.
ЪХЪ. УРОК ЗА МИСИРКИ
Когато питате някой, дали е в САЩ и той не ви отговори с „Да“ или „Не“, а изръмжи едно ЪХЪ, да знаете, че нещо не е наред.
Ако мисирките не са наясно с тази проста истина, значи вече са повредени. Не е чудно, след като толкова години политиците ги водят за носа все с ЪХЪ - и те приемат това за нормално.
Така че, едно ЪХЪ от един боксьор не е нещо специално.
Сега очаквайте Кубрат да каже, че ние никога не се предаваме.
ЪХЪ.