Коментар на Николай Слатински, nslatinski.org
Светът наистина е малък – и като пространство, и като време! А се оказва, също така, че той може да бъде отразен и в стар научнофантастичен разказ.
Промените в България след 1989 г. ме срещнаха с множество най-различни люде – политици, учени, юристи, художници, артисти и просто обикновени, но някои от тях – необикновени хора. Но сред тях специално място заема един мой много близък приятел – адвокат Цветан Цветанов.
Освен много истински като човек, той е изключително креативна, неповторима, оригинална личност (да споменавам ли, че е абсолютно законен притежател на „парцел“ на … Луната – да, да! – именно на Луната, макар да не знам как е правилно да напиша: че си има личен земен или по-точно личен лунен участък!!). Той е способен буквално от всеки джоб, както казваме ние в Перник, да извади някоя удивителна идея, която понякога не само провокира съзнанието, но си е направо визионерска, граничеща с пророчество.
В един момент открихме, че като житейски корени сме земляци – аз съм кръвно свързан със село Стоб, а той – с град Рила. Това са две китни населени места, буквално едно до друго.
Нещо повече, с Цветан Цветанов и двамата сме с корени в Българска Македония, макар че защо да уточнявам каквото и да било с това „Българска“… В сърцата ни Македония винаги е оставала българска – като чувство, като съпричастност, като принадлежност, като обич, било то и мъничко архаична. Съвсем трети въпрос е какво от нея сега е в България и какво днес само граничи с България…
И ето че веднъж установих нещо колкото интересно, толкова и вълнуващо: През далечната 1987 г. с него, без да се познаваме, разбира се, сме участвали в един и същи литературен конкурс „2001“ на вестник „Народна младеж“ и разказите ни са минали ситната цедка на организаторите и са били публикувани!
Моят разказ е с названието „Вместо интервю“. Той може да се прочете в раздела „Ескизи от младостта" на сайта ми. Накратко, става дума за това, което много по-късно научих, че се нарича самосбъдващо се предсказание. Разказвачът изобретява уред за поглеждане в бъдещето – хроноскоп. И когато дава на брат си да надникне във времето след 10 години, той не се вижда. И решава, че дотогава очевидно е умрял. За него всеки ден, значи, може да се окаже последен. И понеже не може да издържи на това психическо напрежение с очакване на близката смърт, братът се самоубива. Много по-късно, разказвачът открива захвърленият оттогава хроноскоп, разглежда го и открива, че едно фиброкосъмче всъщност се е разкъсало и хроноскопът е възпроизвел погрешен образ. Значи брат му просто не се е видял – „изображението е сработило, показвайки бъдещето на един несъществуващ човек, показвайки всичко друго, но не и бъдещето“ на неговия брат!
Толкова за моя разказ. Започнах да пиша този текст с друга мисъл – за разказа „Колапсът“ на Цветан Цветанов в същия конкурс.
В този разказ,преоткрит през последните години от медии и читателите поне според мен, има удивителни, направо разтърсващи съзнанието ми и каращи нервите ми да настръхнат прозрения. Да вземем само необратимите генетични мутации с разпадане на защитните сили на организма при една много развита цивилизация. Това звучи стряскащо днес, в условията на пандемичната глобална извънредна ситуация на патогенна основа. Изолирани в своите жилища, на нас би ни стигнало дори само названието на разказа – „Колапсът“. То звучи като удивително с предупреждението си предсказание, дано това предсказание не се окаже също така самосбъдващо се. А като „превъртам“ в съзнанието си нашите разговори с Цветан Цветанов и препрочитам неговите интервюта в наши и чужди медии, честно казано даже не знам какво да си мисля. Та той говори за виртуалния човек, за съзряната от него още преди 30 години небивала по мащабите и евентуалните си последици водна криза, както и за климатичните промени (впрочем, те не са по-малко страшни от корона-вируса, но се развиват относително по-бавно и затова ние си позволяваме лукса да се правим, че не ги забелязваме, а ако сме принудени да ги забележим, да твърдим лекомислено, че не са пък чак толкова страшни, колкото ни изглеждат), за изчезването на редица растителни и животински видове и за предстоящите световни потоци от миграция и глад.
Да го кажа пак – 30 години след тези прозрения на Цветан Цветанов, аз преподавам на студентите за глобалните предизвикателства и рискове сякаш по така предупредения от него бъдещ, а всъщност вече настоящ, днешен ред в глобален, континентален, регионален и национален план. Наистина много мъдър и проникновен е изводът на Цветан Цветанов, че ние сме призвани и призовани да осмислим живота и човешките ценности, преди да се случи епохалният контакт с друга цивилизация, който може да бъде съдбоносен за нас, хората и сме длъжни и задължени а се надяваме, че въпреки всичко ще имаме шанса за по-добри времена и срещи с нови светове, но това ще бъде възможно само и единствено ако ние самите станем по-добри и по-цивилизовани…
В стреса на глобалната пандемия сетивата и мислите ни се изострят, ние започваме да разбираме света с оголените нерви на душите си и за мен е несъмнено, че предсказанията и предупрежденията на моя приятел Цветан Цветанов са еднакво и едновременно и удивително визионерски, и изключително мъдри. Започвам да подозирам, че той знае още много неща за това, което сме и за онова, което ни предстои като човечество, така че очаквам да ги сподели. Ако може по-скоро, защото съм убеден и вярвам, че все още не е късно, да оцелеем като цивилизация и да продължим нататък в развитието си – още по-напред и още по-нагоре. Преди всичко и най-вече в човешкостта и човещината си.
ФАКТИ предлага на вашето внимание и самия разказ
К О Л А П С Ъ Т
Цветан Цветанов
Дейв погледна обзорния телескопен екран на космолета. Там плуваше Н-2,синьо-зелена крушовидна планета –целта на неговия полет. Според дистанционния компютър до планетата оставаха близо един милион километра и след половин час Дейв щеше да кръжи в елипсовидна орбита около нея.
Той включи справочния монитор, на който се появи кратка информация. „Н-2,една от деветте планети на звездната система Рея. Формирана преди 4,6 милиарда години, с атмосферна обвивка от 71 на сто азот и 21 на сто кислород. Населена с животински и растителни организми. Висши индивиди – хуманоиди с температурна граница на живота 36,0°- 41,0°С .Организирани в общества, разделени по национални, териториални и социални признаци. Основни единици за отчитане на времето – часове, дни, месеци и години. По действащия календар на Н-2 сега е 1987 година.”
Дейв изключи монитора и поиска връзка с Базата. На настоятелните му повиквания сред хаотичния космически шум най-после отговори далечен металически глас. „Тук Еридан, Централна база. Персоналът не е на работните си места, всички спят.” Дейв изтръпна, разбра, че се обаждаше обслужващ робот, който не можеше да различи състоянието на сън от смъртта.
Най-страшното стана факт. На Еридан всички бяха мъртви!
Дейв беше жител на звездната система Еридан, цивилизация, овладяла енергията в рамките на цялата Галактика. Ериданите кръстосваха Космоса и имаха феноменални технологични постижения. Те се чувстваха пълни господари на Вселената, когато настъпи ужасяващата трагедия.
От постоянната употреба на термоядрени енергии расата им получи необратима генна мутация с пълно разпадане на защитните сили на организма. Ериданите започнаха да умират и великата им цивилизация бе обречена. Когато от тях останаха живи малцина, решиха да предадат знанията си на събратя по разум. След дълги колебания изборът им се спря на цивилизацията, населяваща Н-2. С осъществяването на мисията бе натоварен Дейв – единственият годен за полет еридан.
…Фотонният космолет обикаляше около Н-2. Дейв внимателно наблюдаваше на телерадара планетата и обмисляше къде да се приземи. Кацането му сигурно щеше да обърка жителите на Н-2 и да ги изплаши. Освен това трябваше да внимава да не се повтори инцидентът, случил се преди четиридесет години с друг еридански екипаж, който катастрофирал в една пустинна местност на Н-2.
Големи опасности криеше и корабът, управляван от Дейв. Това беше апарат от съвсем ново поколение,з ахранван по фантастичен начин. В задния отсек в гравитационен контейнер се намираше абаносовочерна топка с няколкосантиметров диаметър. Топката, поглъщаща всякаква светлина и съдържаща пет милиарда тона материя, беше „черна дупка”. Едно от чудовищата на Вселената, подчинено от интелекта на ериданите и използвано като колосален източник на енергия. При катастрофа на подобни звездолети „черната дупка” избухваше с демонична сила и в нея намираха гибелта си цели слънца и планети. Наставаше гигантски колапс.
Съобразявайки се с това, Дейв реши да не рискува, а да обяви пристигането си чрез видеопослание. Той натисна бутона на спейстолкера. На широк екран последователно се появиха излъчваните на Н-2 телевизионни програми. По една тях предаваха новини и Дейв я намери за подходяща да излъчи видеопосланието, след като свършат.
Водещата дикторка информираше зрителите. „Днес,11 юли 1987 година, населението на нашата планета стана пет милиарда. Петмилиардният жител се роди в седем часа в Загреб. Той тежи 3,6 килограма и се казва Матей Гаспар.”
Дейв се усмихна .В хубав миг щеше да се състои епохалната среща с жителите на Н-2. Междувременно картината се смени. Показваха някакви същества, приличащи на хуманоиди. Те протягаха безпомощно ръце към пакети с храна.
Дикторката коментираше зад кадър: „Милиони хора в света, двама от всеки трима души, страдат от недохранване, стотици хиляди умират.” Картината се смени пак и на екрана застана някакъв важен ръководител, който държеше реч: „Като президент на страната, призвана да определя съдбините на планетата, аз заявявам, че разработваните от нас химически, ексимерни и рентгенови лазери с базиране в Космоса са най-сигурната гаранция за световния мир. За тази цел сме отделили финансови средства в размер на два милиарда…”
Дейв беше поразен от чутото. Огромната болка от обхваналото го разочарование изкова окончателното решение. Цивилизацията на Н-2 не беше достойна да ползва великите постижения на Еридан. Сега Дейв имаше само един избор и той включи фотонните двигатели…
Двадесет и четири часа по-късно, в поредните информационни емисии на телевизионните програми, излъчвани на Н-2, предадоха две интересни съобщения. „На симпозиум във Вашингтон бе съобщено, че преди четиридесет години, на 2 юли 1947 година, в щата Ню Мексико, близо до град Розуел паднал обект с формата на диск, който се разбил. Открити били и четири загинали човекоподобни същества.”
Другото съобщение гласеше: „Учени от астрофизическите обсерватории в Крим и Грийн Банк са наблюдавали рядко космическо явление – експлозия на свръхнова звезда в близост до съзвездието Епсилон. Има вероятност там да възникнат условия за образуване на „черна дупка” и да последва кошмарен колапс от поглъщане на материя…”