В началото на 90-те имах уникалната възможност да се запозная с част от емигрантската ни общност във Виена. Бяха все хора, успели да прескочат желязната завеса на социализма, всеки по своя си труден начин. Крили се в ТИР-ове, гонили ги граничарски кучета, фалшифицирали документи или просто имали късмета да ги пуснат на спортно състезание или научен симпозиум. Бяха еднакво горди и равно нещастни от това, че са успели да избягат.
Но в същото време между тях тлееха зле прикритите въглени на недоверие, обвинения, вражди. Онзи бил предател. Този бил комуняга. Третият бил „шестак“. Четвъртият бил пандизчия. Петият бил мошеник.
Българите, казват, лесно правят чета. Но ако станат повече от двама – единият задължително е предател.
Последните месеци една мантра събра хиляди разномислещи хора. Желанието да кажем КРАЙ. Крещяхме го, писахме го, повтаряхме го, потретяхме го. И ние, и вие, и онези дето не ги харесваме. И другите, които не ги разбираме. Дори и тия, дето не ги познаваме.
Времето на думата КРАЙ обаче приключва. С наближаването на изборите ще трябва да чуем друга дума:
НАЧАЛО.
Имам лоша новина за вас, недоволни. Лесната част на нежната ни революция приключи. Лицата от първата линия на недоволството ни са ужасно, понякога непоносимо различни. Безумие е да вярваме, че те могат да крещят заедно нещо различно от КРАЙ. Няма значение дали се казват Христо, Мая, Арман, Георги, Слави. Няма значение кой с кого ще се обича и с кого ще се събира. Лицата им дори нямат значение. Оттук нататък единственото важно е да чуем какво могат да направят.
Не със себе си. Не помежду си.
А за нас.
Автор: Радослав Бимбалов