Стефан Антонов: Модернизацията на бойната ни авиация – срамна история за 17 години нехайство и саботажи

Измежду нещата, за които ГЕРБ трябва да отговаря в най-голяма степен, е хаосът в модернизацията на въоръжените ни сили. Това може да се проследи както по бюджетите, които партията на Борисов заделя за отбрана, така и по кадровите решения и назначаването на послушни министри и висши офицери, но най-вече по хаотичността по отношение на превъоръжаването на родовете войски.

Когато партията на Бойко Борисов взема властта през 2009 година, държавата вече е започнала да пренебрегва отбраната. Годините на икономически растеж, примесени с възстановяването на сигурността в региона и приемането на България в системата за колективна сигурност – НАТО, дават своето отражение. През 2002 година, когато става ясно, че от 2004 година ще станем членове на отбранителния съюз, в бюджета се залагат средства за отбрана, равни на 2,4 процента от прогнозирания за годината брутен вътрешен продукт. В последната година на икономически растеж при тройната коалиция – през 2008 година, се заделят 1,8 процента от брутния вътрешен продукт.

Тази тенденция лесно може да се обърне с едно просто решение – да се поръчат нови изтребители за Военновъздушните сили, и в действителност правителството на тройната коалиция започва да се ослушва по въпроса. По това време бях младши репортер в едно от престижните за времето си издания и получихме покана от „СААБ Индъстриъл Копърейшън“ да се запознаем с предимствата на изтребителите, които произвеждат – „Грипен“.

По това време вече течеше дебатът кое е по-добре за превъоръжаването – „Грипен“ или „Ф-16“. Коментираше се, че едните машини са по-подходящи за въздушен бой, докато другите са многофункционални и могат да нанасят удари и по наземни цели. Едните са много по-непретенциозни откъм поддръжка и условия за приземяване, а другите изискват специална инфраструктура, която допълнително повишава себестойността им. Всичко това беше в допълнение към базовия въпрос коя машина сама по себе си е по-удачна за потребностите на България.

Спомням си как в обедната ми почивка, в градинката на „Кристал“, видях бившия началник на Генералния щаб Михо Михов, който беше и пенсиониран летец изтребител. Директно се приближих, казах му, че е държал реч на клетвата ми като наборен войник, и чисто човешки се поинтересувах от мнението му коя е по-подходящата машина.

Какво ми каза генералът, ще запазя за себе си, защото не ме е упълномощил да го цитирам, но скоро стана ясно, че дилемата не е проста съпоставка между две машини.

На везните се поставяха чисто нови изтребители от Швеция срещу американски, които бяха на възрастта на „МиГ-29“, които трябваше да бъдат заменени. Шведите предлагаха офсет, при който част от парите, които държавата плати, да се върнат под формата на инвестиции в някакво предприятие. Американците не предлагаха офсет.

Горе-долу на това ниво на разговор нещата замръзнаха с настъпването на световната финансова криза.

През 2009 година на власт дойде ГЕРБ. Обсебени от мантрата за магистралите и инфраструктурата, хората на Борисов продължиха да неглижират въоръжените сили, и то в невиждана преди това степен. Издигаха за министри хора без експертиза и без авторитет. Хора, които бяха готови да изпълняват и да не надигат глас. В резултат на това в първия пълен бюджет на ГЕРБ – за 2010 година, за отбрана се заделят 1,4 процента от очаквания брутен вътрешен продукт. За 2015 година, първата година на кабинета „Борисов 2“, за отбрана се заделят само 1,1 процента от брутния вътрешен продукт.

Това е годината, в която ножът опря до кокала. Летците, пилотиращи изтребители „МиГ-29“, отказаха да излетят, твърдейки, че машините са недостатъчно поддържани. Тогава командващият Военновъздушните сили генерал-майор Румен Радев застана зад хората си и дори подаде оставка. След разговор с премиера Борисов той оттегли рапорта си. Пари се намериха за някакви ремонтни дейности и темата се възроди, макар и все още в периферията на обществения дебат. През 2016 година Румен Радев отново подаде оставка, но този път решително, а не като ултиматум, и започна политическата си одисея – от президент към премиер.

Назначавайки първото си служебно правителство – това на Огнян Герджиков, през 2017 година Румен Радев отвори отново темата за придобиването на нови изтребители. Организираха се конкурси, които водеха до избор на „Грипен“, и само сформирането на третото правителство на Борисов пресече сделката. По това време дилемата беше още по-ясно изкристализирала.

Нови шведски изтребители срещу стари американски, макар и с донякъде обновена електроника. Колко точно, широката публика няма да узнае. Помни се само това, че вече бившият президент Росен Плевнелиев и всички подлизурковци на Съединените щати заговориха, че изборът на нов изтребител трябва да се подчини на политическите съображения, а не на военната експертиза. Това означаваше да се пренебрегне гласът на военните, които искаха „Грипен“, и да се наложи „Ф-16“. Аргументът беше: Швеция не членува в НАТО, а Съединените щати са наш съюзник в системата за колективна сигурност.

Институционалното противопоставяне между президентската институция и правителството доведе до подобряване на американската оферта. През 2018 година ни бяха предложени нови изтребители „Ф-16“, които трябваше тепърва да се произведат във фабрика, която също трябваше тепърва да се построи. Шведският доставчик предлагаше разсрочено плащане и първите изтребители да дойдат още през втората година след сключването на договора. Американците искаха да им се плати наведнъж, авансово, а машините да дойдат след няколко години.

Успоредно с рефрена „изберете американското на всяка цена“ започна да се развива и второто направление на профанизацията. Руските изтребители „МиГ-29“ започнаха да се представят като нещо лошо. Това, че са произведени в Русия, едва ли не ги превърна в одушевени предмети със своя нравственост и силен русофилски предразсъдък, който моментално ги прави негодни за родната военна авиация. За огромна част от политическата класа, както и за нейните поддръжници, стана приемливо България да обяви неопределен период от „нулеви години“, в които да нямаме собствена изтребителна авиация. Вместо това за тях беше приемливо да цедираме суверенитета си на съседни държави, съюзници в НАТО, които да пазят въздушното ни пространство.

Трети път нямаше. Спрат ли „МиГ“-овете, докато не пристигнат и не бъдат усвоени „Ф-16“, България би останала без авиация. Но това се подминаваше с лекота от апологетите на тезата за лошото руско въоръжение и необходимостта да се освободим от него час по-скоро. Измежду многото проблеми в тази идея беше фактът, че тя циркулира негласно, но никой не смее да я изрече и да застане зад нея. Дори и ГЕРБ. Тя може да има своята стратегическа логика и да страда от висока моментна и тактическа цена. Но докато не се формулира в цялост, е преди всичко несъстоятелна.

Да зовеш да се откажем от бойни машини със стратегическо значение, без да предлагаш алтернатива, е безумие. А когато това се случва с отбранителния капацитет на държава, в чийто радиус от 1500 километра се водят две войни, става и безотговорност. Освен сервилните генерали и депутати от ГЕРБ и лобистката организация, наречена „Атлантически съвет“, към този хор се присъединиха и политици от ново поколение като Асен Василев, Ивайло Мирчев и Кирил Петков. Хора, които не са ходили в казарма, в живота си не са хващали пушка, не са изучавали дисциплини като международни отношения, национална сигурност, военно дело и прочее, но са много смели да казват силни думи и да претендират мнението им да се зачита.

Между другото, в американската политика има символично разделение между тези, които търсят разрешаване на споровете с дипломация, и тези, които предпочитат силата. Миролюбците са наричани „гълъби“, а войнолюбците – „ястреби“. А страхливците, връзкарите и скатавките, които нямат нито ден служба, но претендират за дума в отбранителните обсъждания и правят смели изказвания, се наричат „ястребови пилета“ – „чикън хоукс“.

Годините, в които ГЕРБ подхождаше безотговорно и с пренебрежение към отбраната, и вторият период, в който започна да изпълнява волята на Съединените щати, доведоха до изоставане в превъоръжаването. Няма оценка какви са потребностите от нова техника на една модерна българска войска. Няма оценка какви са потребностите от подготовка и компетентност на личния състав. Няма оценка как всичко това може да се обезпечи с финансов ресурс. Няма времева рамка, в която това да се случи.

Ако студент бъде безотговорен към учебния процес, но все пак иска да завърши, най-големият риск е всичко да му се стовари върху главата в месеца на изпитната сесия и той да бъде принуден да работи под огромно напрежение. Същото нехайство към отбраната постави България в ситуация да има недокомплект в личния състав, да бъде с остаряла техника и с липсващ отбранителен капацитет в години на историческо разместване на геополитическите пластове. В години, през които на 1000 километра от нас се водят две войни.

И всичко това пак не може да събуди заровените в идеологически траншеи политици. Отговорните за тежката ситуация, доколкото са поредни пазители на порочното отношение към материята, като бившия военен министър Атанас Запрянов, обясняват по телевизията, че американските самолети цистерни са били тук, за да тренират, и дори се е обмисляло българските пилоти на „Ф-16“ също да тренират презареждане във въздуха. На следващия ден обясняват по друга телевизия, че все още нямаме нужния брой сертифицирани пилоти за „Ф-16“, поради което ресурсът на самолетите не може да се интегрира в отбраната ни.

Ястребовите пилета атакуват стремежа на правителството да придобие изтребители „МиГ-29“ или части за тях.

Ако партньорите ни в НАТО трябва да се притесняват от България, то страховете им не трябва да са свързани с проруски сантимент на политическия или военния елит, а с пълния непрофесионализъм на политиците, които се опитват да решават съдбата на българските въоръжени сили. Некомпетентни, идеологизирани и саботиращи всеки процес по създаване на отбранителен капацитет.