Той успокои Газа и запази надеждата за мир в Близкия изток, написа тези дни авторитетният "Ню Йорк Таймс" за Николай Младенов, бивш външен министър на България до 2013 г., а оттогава пратеник на ООН.
Според изданието 48-годишният Младенов се завръща в родната си България, след като е отказал да поеме предложен му от генералния секретар на ООН пост в Либия, „за да се бори със сериозен здравословен проблем“.
Вестта, че Николай Младенов, бивш министър на отбраната и на външните работи в първото правителство на Бойко Борисов, е отказал поста на специален пратеник на ООН за Либия, дойде на 22 декември вечерта. Позицията му бе предложена лично от генералния секретар на ООН Антонио Гутериш.
Дипломатът обяснил отказа си с „лични и семейни причини“ и то, след като седмица по-рано кандидатурата му за специален пратеник на ООН бе утвърдена от Съвета за сигурност на световната организация.
Да откажеш такъв пост означава, че имаш други сериозни намерения, още повече като се има предвид, че Младенов от години гради сериозна международна кариера. Българският дипломат работи за ООН от 2013 г., годината, в която предсрочни завърши мандата си първият кабинет на ГЕРБ. Първоначално той беше шеф на мисията на световната организация в Ирак, а от 2015 г. е специален координатор за Близкоизточния мирен процес на генералния секретар на ООН. Занимаваше се и с израелско-палестинския конфликт, където, казват, опитите му за постигане на напредък били високо оценени и от двете страни.
Неслучайно и “Ню Йорк Таймс” цитира:
"Много честен посредник", казва за Младенов Рами Хамдала, бивш премиер на Палестинската автономия.
„Аз лично разчитах на него“, са думите на Моше Калон, бивш финансов министър на Израел.
"Ние сме горди, че го познаваме", подчертава и Халил ал-Хая, втори в йерархията на Хамас в Газа.
А какви дири остави Младенов в българската политика?
Присъствието му е белязано с липса на гръмки скандали – нещо необичайно за нашенските политически нрави. При това още преди да стане министър в кабинета на ГЕРБ, той е бил на „горещ стол“ - първо като зам.-председател и говорител на СДС, а след това – като депутат в 39-ия парламент и евродепутат.
Затова новината, че отказва либийското назначение отново извади на преден план породилите се през лятото предположения, че влиятелни политически среди виждат в негово лице бъдещ министър-председател.
През август Младенов даде интервюта за няколко водещи медии във време, когато доверието към третия кабинет на Борисов бе стигнало критично ниска точка и се говореше за евентуални смени на политическия връх.
В телевизионните си изяви тогава Младенов очерта как вижда политическата ситуация у нас, посочи какво според него трябва да се направи, а ключовите думи в изявите му бяха „спокойна среда“ и „диалог“.
„Имаме нужда от рестарт на политическата ни система, но рестарт, който се основава на спокоен диалог“, заявяваше той.
А също:
„Влизаме в много труден икономически период. Не искам политическата криза, която имаме в момента, да се превърне в междуинституционална.”
И обобщаваше: „Онова, което се вижда отстрани за България, не изглежда добре, но това се променя лесно, ако тръгнем в конструктивна посока.”
Под списъка с проблемите, които Младенов очертава, биха се подписали политически сили и от левия, и от десния спектър. Защото сред тях са скъпите на сърцата на социалистите „нарушено чувство за справедливост“, „бедност“, „състояние на пенсионерите“, „състояние на здравеопазването“. Но и топлещите душите на десницата „подобрение на парламентаризма и съдебната система“. И, разбира се, огромната тема за корупцията, обща за всички опозиционни сили.
Но от друга страна Младенов е кадър на СДС/ГЕРБ. Води се член на ГЕРБ, но в момента членството му е замразено. И съпартийците му едва ли ръкопляскат на такива констатации.
А и в политиката винаги има едно но...
Николай Младенов от седем години не „ври“ в българската политика. Затова време администрацията основно се промени. Политическият пейзаж като цяло – също. Както се казва – в Народното събрание надали са останали хора, с които да изпие едно кафе.
За днешните български политици, мечтаещи за кариерно израстване, Младенов ще бъде пречка, „човек, наложен отвън“. На български терен той ще срещне яростната конкуренция на хора, които вече се виждат като премиери или министри. Те с удоволствие ще му припомнят (в зависимост от политическите си пристрастия) как прочисти Външно министерство от кадри на бившата Държавна сигурност (какъвто е бил и собственият му баща) и как събра сирийската опозиция в Правец – нещо, от което не е ясно какво спечели България. Защото основният рефрен на този форум бе призив към Русия и Китай да престанат да поддържат президента на Сирия Башар Асад. Няма да липсват и хора, които да свържат въпросната среща, проведена на 28 май 2012 г. с последвалия на 18 юли същата година атентат в Сарафово.
Вярно, идват трудни времена, в които е необходима обща воля и съгласие и които трудно биха могли да бъдат постигнати с лидерите на днешните политически формации настръхнали един срещу друг.
Социолозите са категорични – когато и да са изборите, те ще излъчат шарен парламент, който трудно ще състави правителство. И това на фона на засилващата се здравна и икономическа криза (нима има някой, който оптимистично да твърди, че за два-три месеца кошмарът, на който сме свидетели днес, ще бъде просто неприятен спомен).
Ако в такава обстановка България се срине по наклонената плоскост на непрекъснати избори, придружавани от несекващи политически скандали, кой ще спечели от това? И нима въобще може да се говори за печеливши, когато сред загубилите ще са повечето български граждани.
От такава ситуация наистина има два изхода.
Или Бойко Борисов, Корнелия Нинова, Мустафа Карадайъ, Слави Трифонов преглъщат старите обиди и по примера на Петър Стоянов, Иван Костов, Георги Първанов и Николай Добрев от 4 февруари 1997 г. се договарят по няколко основни цели, по които да се движи страната. Но това означава уж най-силният политически в парламента (днес това е ГЕРБ, тогава беше БСП) да отстъпи на тези, чиито привърженици пълнят площадите и му искат оставката (днес тук е цялата опозиция – парламентарна и извънпарламентарна, през 97-ма бяха привържениците на СДС и ДПС).
Изглежда ли възможно? По-скоро не.
Вторият изход е „човек с харизма отвън“ с благословия отвън по примера на Симеон Сакскобургготски.
Младенов изглежда подходящ за тази роля. Но той няма никакво време да прави свое НДСВ. Ще трябва да намери път и към ГЕРБ, и към БСП, и към ДПС. В ГЕРБ обаче мечтаят за четвърти мандат на Борисов, а в БСП – за свой мандат. Не бива да се забравя и, че ДПС си постави за цел влизане във властта. Движението обаче винаги е подкрепяло формулата експертен кабинет на националното спасение” и сигурно и сега, ако се стигне до такъв вариант, би я подкрепило.
Може ли Младенов да намери решение, което да удовлетвори всички? Ако не, коя би била политическата сила, която би застанала зад него.
Идеите, които той лансира във Фейсбук изглеждат модерни, разкрепостени, но на нашенски терен това не винаги е плюс.
В Деня на Независимостта, например, Младенов лансира идеята за връщане на тленните останки на цар Фердинад в България. С аргумента: „Всяка уважаваща себе си държава трябва да почита своята история.“
Наистина смело, като се има предвид, че като се каже „цар Фердинанд“, повечето българи се сещат не за човека, построил модерна държава от една изостанала османска провинция, а за този, чиито непомерни амбиции докараха на страната две национални катастрофи и крах на надеждите за национално обединение.
В публикация по случай 31-вата годишнина от 10 ноември 1989 г., пък той казва:
„Днес, 31 години след 10 ноември, България е в Европа и НАТО, икономиката ѝ се развива, преходът свърши. Днес световните предизвикателства са други — пандемия, популизъм, задаваща се глобална икономическа криза. Към всички тези проблеми, добавяме и онези, типично нашенските — правосъдие, справедливост, здравеопазване, образование… За съжаление за тях вече не можем да виним миналото или света около нас. Трябва да виним себе си. Това са проблеми, които изискват съвременните българи, които не се страхуват от света да ги решат с поглед напред, а не назад. Те са останали от годините на нерешителния преход, от далавераджийството и страха от свободата.“
Хубави думи, но срещу тях веднага ще скочат. Управляващите десет години ГЕРБ ще се обидят заради „далавераджийството“. БСП и десницата заради „нерешителния преход“ - нали те го направиха.
И накрая - не бива да се забравя българската поговорка за торбата сол и стоте тояги на голо. Вярно, че политиката е баланс и договаряне, но българските политици са склонни да търсят баланс и да се договарят едва, след като изядат и торбата със сол и отнесат стоте тояги.