Преди години работех като главен редактор на новините на „Евроком“. Телевизията беше на „Тодор Александров“ и почти всяка сутрин пиехме кафе на „Александър Стамболийски“, на тротоара, пред денонощен магазин за алкохол, кафе и цигари, срещу Министерството на културата, имаше масички отпред.
И един хубав летен ден, както си пиехме кафето, на масата тупна парче бетон, може би около кило. Разчупи се и едно от парчетата ме удари по ръката и я разкървави.
Ако ме беше ударило по главата, нищо че е дебела драгошинска, а не по ръката, нямах големи шансове да оцелея. Погледнах нагоре и видях, че сградата – иначе прекрасна, отпреди войната, може би даже още отпреди Първата, се руши и още парчета са готови да поемат към тротоара.
Не помня хубаво, направихме май тогава репортаж, на който реакциите бяха обикновени. Сградата е частна, издали сме предписания, повече няма какво да направим.
Наскоро гледах подобен репортаж по една от големите телевизии. За бившия „Син сити“, още по-бивш театър „Ренесанс“, малко по на запад по същия булевард „Стамболийски“. Парче от фасадата беше паднало и пробило паркираната отдолу кола.
За късмет собственичката и детето ѝ дошли след малко.
Отговорите – същите.
Сега – това дете срещу болницата. Ток на улицата.
И същият репертоар. Не знаем, не ни стигат правомощия, там едни други хора.
Парчета камъни. Парчета живот.
Нещата никога не са толкова прости, колкото ни изглеждат отстрани.
Но има подредба.
Във всяка цивилизована държава най-отпред е човешкият живот.
73-има чилийски миньори например бяха извадени живи от мината „Сан Хосе“. В същото време – или малко по-късно десетки миньори в Донбас, под контрола на руските сепаратисти, бяха оставени да умрат. Сепаратистите нямали техника да ги извадят.
Имат техника да убиват, нямат – да спасяват хора.
Между другото, земетресението в Чили преди години беше 9 по Рихтер. Загинаха около 450 души. А в земетресението в Хаити, 7 по Рихтер, малко по-рано – стотици хиляди.
Та.
Ако човешкият живот е ценност №1, всякакви бла-бла за правомощия, отговорности и други такива губят смисъл.
Разбира се, в случая с изгорялото момче оставките са задължителни. В голямата община, в малката община, в ЧЕЗ.
Закони, в които човекът е най-напред – също.