Анализ на Мартин Табаков за Консерваторъ:
Отговорът на въпроса защо аналитичните среди, включително стоящите близко до руския президент Владимир Путин, не успяха да предвидят развоя на военните действия на Руската федерация спрямо Украйна, има един логичен отговор. Това е така, понеже Русия, с действията си спрямо своя по-малък съсед, всъщност не увеличи, а напротив, ограничи свободата, с която Кремъл ще има възможност да преследва външно-политическите си цели оттук насетне. Подобен ход не може да бъде обяснен, ако негов субект е рационално действащ носител.
Да, с “потапянето” на независима Украйна ще бъдат “скъсани” и неутрализирани трилатералните партньорства на Киев (един път с Полша и Литва, втори път с Полша и Великобритания, трети път с Турция и Грузия). Все пак това бяха антируски геополитически мембрани, чиято цел бе да се изплете паяжина, която да забавя и ограничава мобилността на Кремъл, когато ставаше дума за западния вектор на руската външна политика. И да, очевидно е, че една Украйна, намираща се под руския ботуш, няма никаква перспектива за каквато и да е политическа и икономическа интеграция с Европа.
Но постигането на тези активи не се оправдава от цената, която ще трябва да бъде заплатена тепърва от Москва.
С желанието на Владимир Путин да превърне от Украйна втори Беларус, т.е. страна, която е “монтирана” като допълнителен крайник към държавния торс на Кремъл, президентът на Руската федерация ще издигне една нова Берлинска страна, която този път няма да касае разделянето на една столица, а на един континент: Европа от Русия. Тази стена ще започва от Талин и ще стига до Букурещ. А така както Киев бива гласен да стане втори Минск, така цяла Източна Европа може да се превърне във втора Полша.
Изправена пред тази нова стена, Руската федерация ще бъде в позицията Пик-а-бу (Peek-a-boo), позната в бокса, която изисква двата юмрука – в случая Беларус и Украйна – да бъдат вдигнати високо, за да пазят лицето (Москва, столицата на тялото).
Спирането на сертифицирането (засега) на Северен Поток 2, както и преустановяването на достъпа на редица руски банки до платежната система SWIFT, са част от този “бетон” на тази вече строяща се невидима стена между Европа и Русия. Тя ще е готова обаче едва тогава, когато Брюксел преодолее текущите си зависимости от въглеводородите, които Москва изнася към ЕС: около 40% от природния газ и около 25% от суровия петрол, които ЕС внася, са именно от Руската федерация.
Разбира се, тази зависимост се случва двупосочно: значителна част от приходите от продажбата на въглеводороди, които влизат в бюджета на Руската федерация, идват от ЕС.
За 2021-ва година руският износ на природен газ към съюза е 155 млрд кубични метра, а този за Китай – 16/17 млрд кубични метра. И ако повечето от изнасяния руски петрол продължава да отива към европейския пазар (между 50 и 60%), то онзи, чиято дестинация е Китай, е около 15.4% от общото количество износ на руското “черно злато”. Това означава, че Руската федерация, в чийто бюджет над 1/3 от постъпленията се формират на базата на продажбата на природен газ и петрол, е силно зависима от европейските си клиенти.
Тази внушителност на ЕС като определящ пазар за природния газ и петрол на Русия ще се променя и отслабва в бъдеще. Един път, поради политиките, които Брюксел сам преследва (краткосрочните са свързани с намирането на алтернативни източници на природен газ като САЩ, Катар и дори Япония, а дългосрочните – чрез повишаване на дяла на възобновяемите източници на енергия). Втори път, покрай стартирането на допълнителни проекти, свързващи руските ресурси с китайските потребители (като Силата на Сибир 2, който евентуално ще има капацитета да осигурява 50 млрд кубични метра газ на година за Поднебесната империя). В посока на последното е и сключеното споразумение между Москва и Пекин в началото на февруари месец тази година, според което Русия ще доставя допълнителни 10 млрд кубични метра газ годишно на по-мощния си съсед. Според изявленията на Газпром, до 2025-та година износът на природен газ от Русия към Китай трябва да достигне до 48 млрд кубични метра.
Едно подобно “нивелиране” и “разместване” на пазарите обаче крие рискове за Руската федерация.
Москва е заинтересована да има различни клиенти и опции, когато изнася своите суровини, така че да може да го прави на по-добра цена. И колкото повече “отслабва” европейския пазар в перспектива, толкова повече ще се увеличава значението на китайския, включително и в ценообразуването. А това няма нищо общо с интереса на Руската Федерация, която и без това става все по-зависима от своя азиатски съсед.
След окупацията на Крим от страна на Русия търговията на федерацията с Китай се е увеличила с 50%. За 2021-ва година търговският оборот между двете държави достигна 147 млрд долара, което е почти 1/5-та от цялата търговия на Русия за същата година. По-голямото неудобство за Москва е това, че ако за нея Пекин вече десетилетие е най-големият търговски партньор, то за Поднебесната империя Руската федерация не винаги успяваше да влезе в топ десетте дестинации, с които тя търгува.
И ако Москва не може без Пекин, то Китай може без Русия. За 2021-ва година руският природен газ – споменатите по-горе 16/17 млрд кубични метра, които биват внасяни в Китай – осигуряват едва 5% от потреблението на Поднебесната империя. При петролът ситуацията е следната: 1.60 млн барела на ден, изнасяни от Москва към Пекин, представляват 15.5% от целия внос на Китай на “черното злато”.
В същото време обаче има един сектор, този на военно-промишления комплекс, в който Пекин не може да пренебрегне ролята на Москва.
77% от вноса на оръжие на Китай в периода 2016/2020-та г. идва именно от Русия, според данните на Stockholm International Peace Research Institute (SIPRI). Друг е въпросът, че през последните години Поднебесната империя усилено развива собствения си военно-промишлен комплекс, една от причините за което е да избегне зависимост от чужди производители.
Но ако Руската Федерация усещаше китайския натиск да идва предимно от югоизток, то той вече се появява и северно от федерацията, с оглед апетитите, които Пекин има спрямо развиването на Северния морски път като алтернативен маршрут по вода към Европа (той е не само по-кратък от този през Суецкия канал, но и стратегически по-труден за блокиране от САЩ при възникване на конфликт между Вашингтон и Пекин).
В тази ситуация Москва има крещя нужда от това да си осигури алтернативни и стратегически партньорства и пазари, за да може да смекчава влиянието на Пекин върху себе си. Такава роля досега играеше ЕС (и продължава да играе Индия), тъй като Брюксел все още е определящ за приходите в бюджета на Руската Федерация. След нахлуването в Украйна обаче и постепенното изграждане на нова стена между Европа и Русия, опциите и свободата на лавиране пред Владимир Путин биват силно ограничени. Това, което стратегически предпазваше Русия от превръщането ѝ в буфер между Китай и ЕС в евроазиатското пространство, бе именно омразният на руския президент Запад. Без същите тези ЕС и САЩ като икономически и дипломатически вариант, Руската федерация се накланя страховито на Изток, заменяйки постепенно европейското си минало с китайско бъдеще. А това е процес, свързан със загубата на баланс върху повърхността, контрол върху руля и хоризонта пред очите. Уви, Русия е Титаник на XXI-ви век.
А колкото по-често вижда гърба на Запада, толкова повече Владимир Путин ще бъде изправен пред лицето на Китай. Тепърва руският президент ще разбере какъв ѝ бе проблемът на Европа с него.
Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.