Все по-вероятен е провалът в търсенето на магическото число 121, от който следва стягане на партийните войнства за поредни избори. С тях ще дойде претенцията за идейна чистота, за морална непримиримост, въплътена във пламенни речи и драматични пози. Но след това? За да се сглоби управление, трябва да се преглътнат едни или други компромиси с тези възвишени неща. Мислех, че пропорционалната ни система е основна причина за фрагментирането на парламента, но ето, че дори френската мажоритарна и полупрезидентска система влезе в криза и вече се бори с вот на недоверие. Да не говорим за американската, изцяло президентска, където между либерали и консерватори вече няма разговор; нито за Северна Македония, където воини на Александър Велики обсаждат проевропейските институции.
Компромисите се преживяват все по-болезнено. Вземете тежките моменти в живота на краткия кабинет Петков. Отказа да праща оръжие на Украйна, намери йезуитски компромис с русофилския електорат на БСП - пращаме, но през Полша. Не закъсняха яростните идеологически критики от ляво и дясно, заваляха подигравки в социалните мрежи. После друга криза (в древногъцкия смисъл - когато се решава дали пациентът ще живее): отказът да бъде назначен Каримански за управител на БНБ и да се дадат онези милиарди на Караджов. На едната страна - смяната на "системата", на другата - "абе, да върви работата". Постъпиха принципно, но пък "работата" спря. Или вземете македонския компромис, извоюван с героичните усилия на господин Петков. Вместо радост, той породи ярост, обиди, подозрения, при това парадоксално - и у нас, и у комшиите. Казват, една сделка е добра, когато и двете страни са недоволни, но когато се замерят с обвинения в национално предателство и с коктейли "Молотов" май сме отвъд тази логика.
Удивителните способности на ПП, ГЕРБ и БСП
Играта на ГЕРБ, които организират вот на недоверие, но обявяват, че веднага ще върнат мандата, като че ли цели именно това - опонентите им да бъдат принудени да направят компромисите, необходими за управляване на държавата и по този начин да се самозакопаят. Колкото по-трудна е ситуацията, толкова по-тежки ще са компромисите - между руския газ и евроатлантическата солидарност, между помощта за бизнеса и социалните политики. Като започнем с най-основното - необходимостта да се намери приемлив за феновете партньор. Обратно, ПП излязоха на сцената с удивителната си способност да правят компромиси в безнадеждната ситуация след третите избори през 2021-а. Но може би тъкмо затова започнаха да губят доверие и като видяха, че изборите приближават, отново втвърдиха идейните линии - никога това, никога онова. Което вдигна рейтинга им. Не знам дали си представяте накъде води подобна тенденция - след време просто никой няма да иска да управлява държавата.
Хората мислят, че ценностите са едни за всички и навсякъде: който е против тях, просто е неморален. Бедата е там, че ценностите са във вечно противоречие, откъдето идва и яростният, искрен характер на политическите ни борби. Сблъскват се не просто доброто и злото - сблъскват се различни светове. Вземете това: едни хора (сред които и аз) смятат, че е достойно да застанем на страната на нападнатата Украйна и по всякакъв начин да спрем неоимперските амбиции на Кремъл. За други обаче Украйна е далеч и значи е по-добре да залостим вратата и да мислим за близките си и хладилника. Можем ли да очакваме смелост от всекиго? С какво право дисквалифицираме грижата или просто страха?
Или да вземем прословутия клиентелизъм на ГЕРБ. Без съмнение пазарната демокрация е по-адекватна за модерния свят, но пък векове наред това е била основната социополитическа система по Средиземноморието. Много хора се чувстват уютно в нея, защото взаимодействат с роднини и приятели, знаят какво да очакват, лоялни са към патрона. Защо да ти забраняват да назначиш братовчеда, съпартиеца, сътрапезника, нали с тях най-добре ще свършиш работа? По същия начин не бива да презираме протекционизма на БСП. Да си ядем нашите домати - разбираемо, образно, та дори с малко носталгичен елемент по времето на хубавите домати от младостта. Има хора, които мислят така и естествено се появяват партии, които да ги представляват.
Ако този парламент се възпроизведе
Основният въпрос не е дали, а докъде и в името на какво ще се правят компромиси. Разбира се, никой няма да ви каже предварително във време на избори, но вие не се лъжете - просто няма да минем без тях. Ако например ситуацията в Украйна се влоши много, очевидно ще трябва да се търси съгласие с досегашните "мафиоти" на евроатлантическа тема. Нали си представяте парламент, в който една трета са русофили от БСП, "Възраждане", "Български възход" и може би озлобените популисти от ИТН, всичко това под егидата на президента? От кой момент ще стане абсолютно необходим съюзът с ГЕРБ и ДПС, какви ПР-и ще ни играят театър, за да ни убедим да го преглътнем - ето ви тема за дискусии.
В някои случаи компромисите се изработват с умело изместване на проблема от нерешими към решими теми. Така стана със споменатата Северна Македония, където вписването на българите в конституцията, от което собствено нищо не следва, спасява достойнството на популистите, наложили нелепото вето. Дали в Скопие ще намерят някаква подобна хватка за преодоляване на конфликта между фантазиите за миналото и обещанията на бъдещето, остава да видим. Да спомена и ядрената енергетика, която до скоро беше тежко разделяща, а взе, че потъна в един неопределен консенсус. Някак се забрави борбата с плоския данък, който възмущава левите, затова пък семейното облагане май буди съгласие. Позабравихме истанбулската конвенция и норвежките крадци на деца, и ковид-войните. Както конфликтите, така и компромисите подлежат на майсторска манипулация.
Разбира се най-труден би бил компромис с правото. Цялата агония на българската държава от последните две години се състои в това, че няколко души правят всичко възможно да не влязат в затвора. Впрочем темата ни съпътства вече три десетилетия, през които се търсеха милиардите на Живков, куфарчетата, раздадени на червените бизнесмени и изнесените в топли страни пари от ченгета-приватизатори. За някои това е борба за справедливост, други го виждат като отмъщение на загубилите от прехода, трети - като политическа пропаганда за балъци. Въпросът е може ли търсенето на справедливост за минали престъпления да се загърби в името на това да работим за бъдещето? Колко по-лесно ще е на едно следващо управление, ако така или иначе слезлият от сцената г-н Борисов получи правото да замине на топъл остров (по израза на Петков) с кюлчетата си. Разочароващо разбира се, но може би по-реалистично. Вярно, една мощна победа на антикорупционната коалиция ще направи възможна съдебната реформа и всичко останало, дай боже! Но по-вероятно изглежда за жалост възпроизводството на този парламент, което обрича моралистите отново на онзи безпомощен плач по откраднатото бъдеще от 90-те години. (Докато не се появи Костов, който остави реванша над миналото и се захвана да прави бъдещето, както го разбираше).
Коварството на медиите
Направи ми впечатление една повтаряща се реплика от лидерите на ПП: никога с Борисов, с Трифонов, с Пеевски. С хората им - да, но с тях - никога. Зачудих се какво се крие зад това. Май става дума за непреодолима обида. За ниво на конфликт, който прави невъзможно по-нататъшното взаимодействие. Но не бързайте, тук психологията е само един елемент. Става дума за конфликти, които се разгарят не в кухнята, а на медийната арена. Където всяка простотия се отразява в реално време, размножава се в социалните мрежи, коментира се в сутрешните блокове, лайква се, форуърдва се, застива в дигиталната вечност. Кога ще се обидите повече - на четири очи или на площада? Във втория случай самото присъствие на свидетели ви принуждава да направите нещо, за да защитите честта си. Ако Тошко Йорданов разпространяваше клеветите си в кафенето на НС, най-много дапредизвика някоя нецензурна реакция. Публично изречени, те принуждават опонента да се обижда, за да не бъде опозорен - да скъса, да се зарече, да прокара червена линия.
Оттук, назад към началото. Нали разбирате, защо става все по-трудно да се правят компромиси? Защото светът е все по-обсебен от медиите, а в медийната среда агресията пътува по-бързо, обидите са винаги пред свидетели. Не е лошо да преосмислим мечтите си за прозрачност и тотална публичност. В политиката много неща трябва да останат скрити и на четири очи, за да може после да се маневрира. Лицемерието и неговата висша форма - дипломацията - са онова откритие на цивилизацията, което векове наред е позволявало да се избягват войните.
Автор: Ивайло Дичев