Съдбата е поднесла на България много духовни учители. Ние това си го знаем, но понякога забравяме кои са те. Да, това не са Петър Дънов, баба Ванга и няколко подобни на тях. Тези са само една малка част, някакъв миниатюрен процент, които при това често стои малко в страни и изолирано от основната и огромна маса духовни учители, на които нашата българска земя е имала честта да бъде родина.
Българските истински духовни учители са всички наши писатели и поети, духовници, управници, революционери, получили заслужено признание или назаслужена забрава. Едно огромно множество, което дори и толкова голямо ние понякога забравяме, което всъщност е невероятно. За да се втурнем след поредните наши или чужди мистици, страници, и откровени сектанти, обявени за пророци, духовни хора и носители на знанието и светлината. Тук е работата на държавата да ни напомня всекидневно и по всякакъв начин, кои са тези хора дали действително нещо на България, борили се за нашата свобода, светски ред и духовно възвисяване.
„Преблаголовенна вещ е съгласието, понеже където е то, там е Бог”, казва в уводът към своя история на българския народ, озаглавена „Царственик”, Христаки Павлович, през 1844 година. В увода пък към своята „История славянобългарска” отец Паисий Хилендарски, близо век по-рано забелязва: „Понякога ни се струва, че Бог не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не така”.
Известно е, че истинският духовен учител проповядва най-вече с делата си, а не толкова с думи. Девиза „Чиста и свята република” ни е завещал Васил Левски, но преди всичко ни е показал своята скромност в борбата за народното дело, показал ни е своята пестеливост. Васил Левски ни е завещал своя безкраен оптимизъм и несломимост, любовта си към народните песни, пеел е от сутрин до вечер, както знаем не от друг, от самият Христо Ботев: „Чуден човек е приятелят ми Левски - дърво и камък се пукат от студ, а той пее ли пее”. Левси е знаел и силата на народната медицина и изобщо на народната традиция.
Огромно е и наследството на ученият и революционер Георги Раковски, което ние едва познаваме, а има много какво да научим и в исторически, и в обществен, и не на последно място в духовен план. За този „на тъмна епоха син бодър тревожен”, поетът Иван Вазов е казал още: „мисъл и желязо, лира и тръба, всичко ти бе вкупом за една борба”.
А за самият Иван Вазов има ли смисъл да говорим? Неговото книжовно и духовно завещание към българския народ е толкова голямо, а в съвременните забързани времена имаме толкова малко време да се запознаем дори и с малка част от написаното от него. Ако имам време да направим поне това, да препрочетем освен „Под игото” и „Епопея на забравените” и още нещо от Иван Вазов, ако имаме време да препрочетем нещо от Петко Славейков, Захари Стоянов, Любен Каравелов и т.н. и т.н. ще разберем кои наистина са духовните учители на България и ще видим, че те българските поети и писатели стоят на челните места.
Да цитираме и Гоце Делчев, за който се водят спорове в момента и който е казал, че вижда света единствено като поле за културно съревнование между народите! Каква космополитна мисъл, какъв светоглед и как дори и съвременната епоха не може да изпълни тези въжделения на възвишения ум!
Нямаме възможност дори накратко да изброим всички известни и забравени духовни учители на българския народ. Още повече дължим благодарност и на онези общественици и държавници, които разбират или са разбрали в миналото, чии пример трябва да следваме в нашия личен и обществен живот, чии практични и духовни завети трябва спазваме. Но ако и да се отклоняваме по модни увлечения и да се заблуждаваме по отношение на авторитетите, в крайна сметка не трябва да забравяме и по-често трябва да си припомняме кои са истинските духовни учители на България.