Общото явяване на изборите на 2 април на "Продължаваме промяната" (ПП) и "Демократична България" (ДБ) е вече "в кърпа вързано". Няма обаче да е голямо постижение, ако новата коалиция просто излезе първа, с малка преднина пред ГЕРБ. В такъв случай дори и да вземе първия мандат за кабинет, трудно ще успее да го реализира - както не успяха и ГЕРБ в отиващия си парламент. Вероятната отсега опция за правителство на малцинството не вдъхва особена електорална мотивация - дори сред най-крайните привърженици на двете формации, за които всяко сътрудничество с ГЕРБ и ДПС е токсично. А спечелването на абсолютно мнозинство изглежда химера.
България не е пред разруха като през 1996
ПП-ДБ биха могли да спечелят абсолютно мнозинство или при нужда от национално спасение, или при голяма национална идея. Но сега нито сме стигнали до ръба на оцеляването като през 1996 година, когато се създадоха Обединените демократични сили, нито се е отворил хоризонт за съвсем ново бъдеще, като в края на 1989, когато се създаде Съюзът на демократичните сили. България не е пред разруха като при управлението на Жан Виденов, но не е и пред ново светло бъдеще за демокрация и подражаване на Запада - комунизмът е минало, а ние отдавна сме в ЕС и НАТО. Същевременно ремонтът на буксуващата демокрация просто не е въодушевяваща програма. Да направиш ремонт на автомобила е банална необходимост, която можеш да отлагаш до последния момент. Но да си купиш нов автомобил е мечта, която може да те владее постоянно. Въпросът е да не допуснеш мечтата за нов автомобил да те обезсърчи да поддържаш и стария и накрая да останеш без никакъв.
Средностатистическият българин днес няма мечта - за него демокрацията, правовата държава и ЕС са частите на овехтяла и едва кретаща бричка. И понеже си няма проект за бъдещето, тъгува по миналото - колко по-добре било при комунизма. Това като нищо може да ни отведе и до авторитарен режим, и до излизане от ЕС и НАТО. Хибридната активност от Кремъл и усърдието на многобройните му проксита в България са само маята за омесването на една почти готова ретроградна пихтия от обществено безразличие и умора.
Затова голямата задача пред нас не е просто да се закрепим да не изпаднем от цивилизационния коловоз, по който сме поели. Не е просто да съставим редовно правителство, да се промушим в еврозоната и Шенген, да укротим инфлацията - макар и това вече да е трудно постижимо. Голямата задача е да създадем българска мечта, да акумулираме общонационална енергия да вървим напред. Тогава и ремонтите ще са градеж, а не бавно и некачествено подреждане на жълти павета.
Илюзия е някой нероден наш нобелов лауреат да изобрети новата българска мечта и всички мигом да я припознаем, да плеснем с ръце и да се прегърнем. Просто трябва да създадем условия тя да се роди от уста на уста като народно творчество, след като талантливи лидери постепенно са налучкали нотите и вярно са ги запяли.
А хартията за партитурите може да се приготви още на тези избори - ПП-ДБ могат да дадат зявката за новото начало. Но не като се самообявят за "добрите", както казват от ПП, защото добрите не проклинат останалите като "лошите", а ги водят и им помагат да загърбят лошотията.
Пък и в политиката няма ангели и дяволи - има почтени, отговорни и можещи политици и такива, които корумпират наред и не работят за общото благо. Доброто в политиката е справедливостта - като равни условия за всеки. Доброто е да се насочва общественият ресурс и енергия за по-удачно развитие за всички.
Идеите за такова развитие са най-различни и могат да се конкурират. И тъкмо защото ПП и ДБ покриват широката територия център-ляво - център-дясно, могат да обединят различни обществени енергии. Затова макар и заедно, те трябва да се явят различни на изборите. Които са с по-леви убеждения, да могат да гласуват за своите кандидати редом с онези, които са с по-десни, включително и чрез надпревара с преференциите в листите.
В тази кампания освен непосредствените задачи пред страната ще е добре да се чуят наченките за по-широки дебати за това какво би било за нас едно справедливо общество. Можем ли например сериозно да поставим на масата огромните социални и регионални разслоения и какви са пътищата за преодоляването им? Можем ли да си поставим като общонационална цел осигуряването на равен образователен старт и медицинска грижа за всеки? Можем ли да се съгласим да станем страна на индустриите с висока добавена стойност и как? Можем ли да имаме полиция и прокуратура, които да уважаваме? И още, и още.
Важен въпрос: Кой ще е кандидатът за премиер на ПП-ДБ?
Вероятно добра заявка за твърди намерения за управление би било и излъчването още преди старта на предизборната кампания на кандидат за премиер на ПП-ДБ. Но отново с идеята за откриване на хоризонт за българската мечта. Тогава профилът на този кандидат-премиер навярно няма да е непременно на технократ, а на човек, който може да обединява и е морален авторитет. Петър Дертлиев, Желю Желев, Петър Стоянов бяха исторически фигури, родени от своето време, с ролята на обединители и водачи.
Днес може и да не е необходим особен политически опит да застанеш начело на правителство на една сложна коалиция, водена от множество партийни лидери. Ако премиерът е високо авторитетен писател или интелектуалец например, някой от партийните лидери в коалицията може да се наеме с тежката политическа задача да модерира междупартийните отношения в нея и извън нея.
Един авторитетен, нов за политиката и вдъхновяващ избиратели отвъд партийните ядра кандидат за министър-председател може да посъбуди обществено вдъхновение за посока над оперативното всекидневие. Още повече с ролята си и на контрапункт на президента, натрупал много власт в кризата. Тази натрупана власт ще предизвиква битки и примирия с евентуалното ново парламентарно мнозинство и трудно и бавно би се стопила. А това може да стане много по-успешно чрез премиер, който играе ролята и на алтернативен президент, премиер, който стои донякъде встрани и над управленската коалиция.
Ако ПП и ДБ не вдигнат сериозно летвата, предстоящите избори ще са само повторение на предишните. Тогава може не само да изпуснем историческия прозорец да се закрепим където сме, а скоро да се окажем там, откъдето ще е невъзможно да се върнем.
Автор: Веселин Стойнев