Отново се намираме пред извънредни парламентарни избори и отново в свързаните с това външнополитически спорове прозира печално известният в нашата история сателитен синдром. Неговите проявления логично включват или се допълват с пасивна и негъвкава външна политика, съобразявана преди всичко с „големия брат“. При този синдром понастоящем се наблюдава една специфична двувекторност: в една или друга форма, макар и силно намаляващ, той се запазваше (по възможност – прикрито) към предишния „голям брат“ (Русия), проявявайки се същевременно на официално ниво в много по-висока и все по-нарастваща степен към настоящия „голям брат“ (САЩ). От друга страна, България, макар и с променлив успех, полага усилия за относително по-самостоятелна външна политика по други нейни важни направления, преди всичко в европейската интеграция и Югоизточна Европа.
Членството на България в НАТО и ЕС беше рязка промяна, която дава съществени импулси за национално развитие с много по-голям потенциал. Дали ще се възползваме от този потенциал зависи само от нас, българските граждани. За момента, в сравнение с другите източно- и централноевропейски държави-членки на Евросъюза България явно изостава в това отношение и аз мисля, че един от главните виновници за това е сателитният синдром. Освен че прави сателитната страна едностранно обвързана и подчинена на геополитическата и икономическата логика на „големия брат“, което кара другите страни да не я възприемат като пълноценен политически и търговско-икономически партньор, наличието на такъв синдром не дава сигурност на чуждите инвестиции, тъй като при сателитите не може да се разчита на трайни суверенни решения. Мнозинството български граждани вече разбраха, че самият факт на членството на България в НАТО (от 18 години) и в Европейския съюз (от 15 години), макар и да е определено положителен, показва, че не е достатъчен за постигането на възможния просперитет от нашата страна. Убеден съм, че необходимите демократични реформи, върховенството на закона и социалната ангажираност на българското общество би следвало да се допълнят от една силна външна политика.
Някои особености във външната политика на България
Може с известно удовлетворение да се констатира, че най-атавистичните форми на деление на русофили и русофоби в нашата страна остават в миналото за сметка на сегашните остри, но само политически проявяващи се противоречия между официално приетия евроатлантизъм и бавно отслабващия стремеж сред част от българските елити и широките народни слоеве към запазване на специфичните близки културно-исторически връзки, както и на икономическия потенциал на отношенията между Република България и Руската федерация. Разбира се, в общата картина членството на България в ЕС и НАТО са безспорния и направляващия българската външна политика приоритет. Но приоритетите, включително определящите, не означават, че могат да се пренебрегват други важни направления, което и извежда на преден план може би най-важната характеристика на силната външна политика – нейната интегралност. Една външна политика е интегрална, когато съвместява по най-ефективен и конструктивен начин своите приоритети с другите важни направления и акценти, създаващ възможно най-голяма принадена стойност за общото развитие на страната.
Характерът на политическото, както и динамиката и качеството на икономическото развитие на България, имат базисно значение за изграждане и провеждане на интегрална българска външна политика. Не бих казал, че сега те благоприятстват провеждането на такава политика, но оставам с надеждата, че времето на належащите отдавна демократични реформи вече е дошло, а готовността за тяхното осъществяване изглежда истинска. Ще видим. Във всеки случай тези вътрешни фактори не са тема на настоящия текст, който е фокусиран върху външнополитическите аспекти на развитието на България.
Притеснение се поражда от негативната комбинация между запазващата се уязвимост от икономически, енергийни, агентурни и други руски позиции в България, от една страна, и присъствието на все още незрели форми на българския евроатлантизъм, от друга. Буди съжаление, например, „съревнованието“ между основни политически сили или отделни техни лидери за това „кой е по-голям евроатлантик“. Стига се до истерични фалцети и дори до вещерски обвинения, които само доказват наличието на известни съмнения в претендиращите за това качество. Защото нашите съюзници и партньори не се интересуват от евроатлантизма на отделни партии или лидери, а от възприемането на евроатлантическите ценности ако не от цялото общество, то поне от едно значително негово мнозинство. Разбира се, би следвало да се има предвид, че евроатлантическите ценности са част от общодемократичните ценности, а не обратното. Същевременно, в реалния живот се оказва, че българският евроатлантизъм има повече номенклатурна, отколкото ценностна насоченост. С други думи, използва се от сегашните български елити за утвърждаването и приемането им като такива в Европейския съюз и НАТО, без да са развили съответните ценностни характеристики. От тази гледна точка са лесно обясними досегашните техни усилия за заместване на необходимите демократични реформи с постоянни декларации за „евроатлантическа вярност“. Пред лицето на бушуващата война в Украйна и нейните международни компликации, обаче, този подход тотално деградира и вече никой не му хваща вяра. От друга страна, оставам с впечатлението, че тази война дойде дюшеш за радетелите на сателитния синдром. От другата („русофилската“) страна, наред с известните безспорни аргументи за историческите връзки между българския и руския народ, за които все още има широко поле за изследвания, се правят опити за отричане на очевидното – например, че войната в Украйна е брутална руска агресия, използвайки термина „специална военна операция“ и допълвайки го малко по-късно (след провала на руския опит за блицкриг) с твърдението, че тя е „необходима или поне важна част от изграждането на нов, многополярен световен ред“.
Разделянето на българските политически сили по отношение на войната в Украйна не е изкуствено, то е реално и антагонистично, с голямо електорално превъзходство на политическите сили, обявяващи евроатлантически позиции. Въпреки това обстоятелство и фактът, че разделението очевидно се подгрява постоянно отвън страната, с удовлетворение може да посочим, че горните противоречия не напускат като цяло мирното културно-политическо поле на изява.
Съвсем съзнателно не вземам отношение по автократичния характер на режима в Русия, защото не споделям схващането, че този факт определя автоматично и в най-голяма степен агресивността на нейната политика към Украйна. Той е само един от многото фактори за тази агресивност. Стремежът към възстановяване на глобалното влияние на Русия би се проявил, ако се налага и по силов път, според мен, и при едно по-демократично управление в тази страна. По същата логика страните с демократични политически системи не винаги са задължително миролюбиви и спазващи международното право. Истината налага да се посочи, че сред тези фактори се намира и неравностойното и понякога – насилствено третиране от украинските власти на руското и руско-езичното население на Украйна, което, разбира се, не може да бъде аргумент за руска военна интервенция.
Агресията на Руската Федерация в Украйна, освен всичко друго, посочено в официалните български позиции, затруднява в максимална степен провеждането от България на интегрална по теми и направления външна политика. От друга страна, професионално провежданата външна политика по принцип се стреми да използва всички възможности за гарантиране на националната сигурност и осъществяване на другите национални интереси, отчитайки евентуални бъдещи алтернативни развития в света и региона; тогава тя е интегрална. (Темата за войната в Украйна в българската външна политика ще бъде по-подробно разгледана в част III).
На този преобладаващо двуцветен фон в миналото и сега възниква въпросът: А къде са тука българските национални интереси? Ами, няма ги, отговарят различно нюансираните националисти, но в този отговор ще има само малка част от истината. Българските национални интереси в голяма степен и на първо място присъстват в членството на страната ни в НАТО и ЕС – основна външнополитическа гаранция за нашата държавност и национална сигурност. Друг е въпросът, че тази гаранция не се забелязва отчетливо в текущата практика и в обществения живот като цяло, но това е по-скоро въпрос на способности на българската дипломация (с дефицити предимно на политическо, и по-малко на професионално ниво), които очевидно се нуждаят от допълнително засилване. Например, за по-нататъшното развитие на умения да защитава и придвижва за осъществяване във възможната степен на националните интереси в процесите на вземане на общи решения от евроатлантическите структури.
Българските национални интереси се проектират и върху отношенията на България със страни по други важни направления, при които нашият подход се стреми да проявява прагматизъм, избягвайки излишното демонстриране на политико-идеологически различия. Отношението на суверенните страни от т. нар. „Глобален Юг“ към либерално-демократичните ценности е разнообразно, като немалко от тях се придържат към по-различни ценностни схващания и политически модели, или търсят нови такива, разочаровани и често отблъсквани от някои користни геополитически и икономически примеси на прокламираните западни ценности. България няма вина за това и в повечето случаи няма защо да плаща чужди грехове.
Външнополитическите дискусии в българска предизборна обстановка по традиция са на невисоко интелектуално ниво. Вместо борба на идеи и търсене на интегрални външнополитически подходи има предимно окопно противопоставяне и замерване с лозунги, отговарящи в немалка степен на чужди интереси. Що се отнася до войната в Украйна, неотдавна Иван Кръстев констатира в „Панорама“, че в България „няма сериозен разговор за тази война“. Напълно съм съгласен с тази констатация. Освен това, не бих могъл да приема постановката, че нашата страна трябва да застане на „правилната страна на историята“, защото това би означавало да приема тезата за нейното (на историята) еднопосочно и еднозначно развитие. Този израз би могъл да се възприеме, произнесен пропагандно от политик, но не и като твърдение на историк. Историята не е морално-етична категория, тя няма „правилна“ и „неправилна“ страна по принцип, но, освен това, твърде често се е случвало приетата за „правилна“ страна от силните на деня да стане след време „неправилна“ или обратното. Всичко това е много жалко, защото директно подхранва сателитния синдром и ограничава възможностите на нашата външна политика да допринася съществено за националното ни развитие. Окончателното освобождаване на България от сателитния синдром, развивайки конструктивни подходи и способности за взаимноизгодни равноправни отношения и сътрудничество със страните от останалия свят, включително с глобалните сили, е необходимо условие за провеждане на силна външна политика.
СЛЕДВА
Атанас Будев е роден на 7 март 1955г. в Шумен. Висшето си образование завършва в Института по международни отношения в Москва, Русия, през 1981 г. Работи в Министерство на външните работи от 1981 г. до м. април 2022 г., когато се пенсионира. Заемал е редица дипломатически длъжности, включително посланик на България в Аржентина, Уругвай, Парагвай и др. Автор е на няколко книги по въпросите на международните отношения.