Коментар на Евгений Дайнов:
С всеки изминал ден се засилва тътенът на задаващата се украинска офанзива против руската окупационна армия. Съответно, все повече хора коментират въпроса: „А какво след офанзивата?”. Малко са обаче онези, които сериозно се вглеждат в по-тясната форма на въпроса, а именно: „А какво ще се случва с Русия след офанзивата?”.
Нека се опитам да поставя началото на подобно вглеждане. Да започнем от вече видимите признаци на започващи процеси. Диктатурите не са пригодени да губят войни. Те са пригодени единствено да ги печелят. Военната загуба като правило означава край на самата диктатура. Неспособността на руската армия, в последните 10 месеца, да превземе три големи села в Източна Украйна вече оказва натиск вътре в системата на руската диктатура.
Какво се случва в средите на военния елит
Военният елит е разделен на различни враждуващи помежду си групи, като например „частните военни компании” срещу официалното военно ръководство. Сред „частниците”, както и сред официалните военни, също се очертават враждуващи групички и лагери, готвещи се за конфликт помежду си. Покрай тези групи се появяват още „частни” формирования, този път – неизвестно защо – създавани от „официални” военни. А покрай това роене на частни армии тече и подготовката на подобни структури към различни цивилни олигарси. Самите олигарси също се разделят на такива, които са готови да потънат заедно с Путин и такива, които се опитват да договорят със западните съюзници своето оцеляване.
На фона на този „разброд” (чудесна руска дума) в последната седмица буквално валят партизански действия на територията на Руската федерация. Местната съпротива взривява железни пътища, влакови композиции, хранилища за гориво. От месеци из цяла Русия горят сгради на военни окръжия. Атентати срещу прононсирани агенти на „русский мир” се случват както на онези окупирани украински територии, които са обявени за част от Русия, така и в същинска Русия. Онзиденшната атака с дронове срещу Кремъл не е изключено също да е работа на чисто руски партизани.
А отгоре на всичко това се трупа все по-интензивната работа на самите украинци по военната логистика в окупираните територии. Успехът на подобни инициативи демонстрира нагледно, че руските подразделения не могат да се справят с отбраната на собствените си важни обекти, намиращи се на контролирани от тях територии. Резултатът е нарастваща паника сред населението в тези земи, като например масовото бягство от Крим, довело до автомобилни задръствания.
Накратко: войната е в процес да бъде загубена; руското население не вярва, че властите могат да го защитят; а самите власти започват да се разпадат на враждуващи групировки. Можем ли отсега да предвидим за началото на какви процеси свидетелстват тези събития?
Защо в Русия няма история
Можем, защото онова, което в момента започва да се случва, вече се е случвало. Русия е една от малкото страни, които нямат история. В нито един момент в последните 200 години (тоест откакто съществува съвременната историческа наука) руските елити не са си направили труда да осмислят отминали събития - така че не само да разберат техните причини, но и да се научат да избягват повторението на минали лоши случки в бъдещето. Липсата на история поставя Русия в положението да се върти в един и същи кръг. Онова, което вече се е случвало, ще се случи отново в сравнима ситуация.
В средата на 17-ти век московският цар Алексей Михайлович окончателно закрепостява всички селяни на своята територия и обявява същото намерение за дотогава автономните и населявани от свободни хора територии на днепърските казаци (днешна Украйна). Пълното закрепостяване е неговият отговор на поредица бунтове, вдигани от различни прослойки на все още свободни граждани и селяни, срещу непрестанния ръст на цените на основни продукти. Логиката е очевидна: няма повече да има свободни хора – няма да има кой да вдига бунтове.
Казаците (прадедите на днешните украинци) не са съгласни и вдигат въстание (1667-1671 г.) под ръководството на Степан Разин. Към въстанието се присъединяват както руски селяни, избягали от московските владения, така и всякакви местни непокорени общности като например черкези и татари. Въстаниците тръгват към Москва с цел да вземат властта, за да обявят край на крепостническия режим във всички руски земи. Не успяват.
Сто години по-късно Екатерина Велика (вече не московска царица, а руска императрица) се сблъсква с казашкото въстание (1773-1775) на Емелян Пугачов. Петър Първи вече е подчинил казаците около реките Дон, Днепър и Днестър, но не и онези на север от Каспийско море. Именно те вдигат бунт срещу опита на руската власт да ги превърне в крепостни селяни по руски образец. Както и в случая с Разин, в пугачовското въстание освен казаци участват избягали руски селяни, башкирци, татари и казахи.
Движения за независимост и в днешна Русия?
След още две поколения с искания за край на самодържието и на крепостното право, в самата столица Петербург се вдигат на бунт и „декабристите”, т.е. прогресивното проевропейско офицерство. Какъв е паралелът с днешния ден? За две десетилетия Владимир Путин успя да сведе населението на Русия до положението на крепостно. След което нападна бившите свободни казашки територии – днешна Украйна. Наследниците на казаците, разбира се, отвърнаха с оръжие в ръка.
Днес не са налични условията те, след като сломят руската армия на своя територия, да настъпят към Москва, за да освободят и руснаците. Но под влияние на техните освободителни усилия ние вече виждаме заявления за провъзгласяването на независимост от Москва от страна на старите казашки съюзници, днес обитаващи републики и области като Дагестан, Татарстан, Якутия, Башкортостан.
Под натиска на украинското военно настъпление следва да очакваме разгръщането на движения за независимост на руските територии около Кавказ, Каспийско море и Сибир. При рязко влошаване на икономическата ситуация могат да се очакват и бунтове в самите руски градове като по времето на цар Алексей. Не е малка вероятността някаква част от армията да последва примера на декабристите и да застане срещу самодържието на Путин.
А след загубени войни?
Все пак споменатите дотук Алексей, Петър и Екатерина водят предимно успешни войни. Да видим какво се случва в Русия след загубени войни. Различни кръгове в Русия започват да правят различни планове след унизителната загуба на Кримската война (1853-1856). Император Александър Втори разбира, че причината за загубата е примитивността на Русия в сравнение с Англия и Франция. Решава да поправи положението с реформи.
Същевременно поляците решават, че могат да придобият независимост от така унизената империя и вдигат неуспешно освободително въстание. На свой ред появилите се в руските градове крайни елементи решават, че не реформи, а революция ще спасят Русия. Пръсват се по селата да бунят селяните, които обаче ги хващат, връзват и предават на местните власти. Революционерите решават, че по-краткият път би бил просто да убиват висши представители на властта, докато всичко рухне. Успяват да ликвидират дори самия Император.
Вече споменах, че в момента виждаме признаци за началото на национално-освободителни движения из различни руски територии. Няма все още признаци за подготвянето на въстания с размаха на полското – но не е ясно дали няма да има след загубата на украинската война. Няма и признаци, че Путин планира някакви реформи, за да навакса изоставането на Русия. Има, обаче, признаци, че различни групи са избрали пътя на терора. Взривяването на дъщерята на идеолога Дугин е най-яркият засега знак за този избор. С напредването на загубите в Украйна ще има още.
През 20-ти век нещата са вече максимално изчистени. След загубата на войната с Япония следва руската революция от 1905 година, а след загубата на Първата световна война – руската революция от 1917 година, съпроводена с разпадането на империята на множество територии с държавни претенции. Последвалата гражданска война поражда десетки „атамани” (войводи), контролиращи съответните територии и воюващи както срещу царската, така и срещу болшевишката власт. След загубата на афганистанската война (1979-1989) на свой ред се разпада СССР, а някои от напусналите го републики потъват в кървави междуособици и локални войни.
Ще вземат ли руснаците друго решение
На базата на опита от 20-ти век можем да предвидим, че загубата на война води до: териториален разпад; насилие и междуособици, както и форми на гражданска война; появата на „атаманства”. Днес имаме налице началните признаци на подобни процеси, които могат само да се усилят след украинската военна победа.
Разбира се, всичко описано дотук е вероятно, но не и задължително. Във всеки момент руснаците могат да си кажат, както го направиха германците (и италианците, и японците) през 1945 година: „Бяхме идиоти. Сами сме си виновни. Да престанем да бъдем идиоти и да станем разумни и, ако можем, почтени хора”. Такова решение би прекъснало вековния порочен кръг и би поставило отдавна закъснялото начало на руската история. Но това решение си е на руснаците. Никой не може да го вземе вместо тях.
Да видим.