Брат ми Сатиш - индийски християнин, работещ вече 20 години в Риад, Саудитска Арабия - като беше тук, и нали за първи път посещава европейска страна. За България говорим.
И се разхождаме по центъра и аз обяснявам - това е Народния театър, това е военното министерство. Той оглежда внимателно втората сграда, заобикаляме я, пак я оглежда.
И пита - това ли е военното министерство? Да, казвам, точно това е. И така - няколко пъти.
Аз - търпелив, понеже брат ми Сатиш идва от друга култура...там се поздравяват по половин час - как са децата ти, как са камилите ти, как са Фераритата ти, как са петролните ти кладенци, как са жените ти... И затова - търпелив...
Обаче той пак - сигурен ли си, казва, че точно това е военното министерство? Явно ти е странно, отвръщам, ама точно за това съм сигурен.
Странното е, казва той, че няма никакви войници наоколо...къде са войниците? Ами...има охрана вътре, обяснявам, войници... Не, не, имам предвид отвън, уточнява.
И къде са бариерите, чувалите с пясък, картечниците? Ми няма, не са нужни, отвръщам озадачено. Сатиш клати глава несъгласен - няма как да не са нужни, нали това е военното министерство?
В Саудитска Арабия как е, най-накрая се сещам да го попитам.
Ами така - укрепления, бариери, картечници, войници с автомати. И в Индия е по същия начин, добавя той.
А тук сте щастливи хора - живеете в мир, без заплахи за живота, без тероризъм...
И между другото ме пита - това наистина ли е военното министерство?
Мислех да го попитам на свой ред как са камилите му, но просто смених темата. А и той няма камили...
Тази вечер изненадващо за мен самия се сетих за мирния живот, в който живеем и който не оценяваме... И изобщо за живота, който не оценяваме..
Ако не ви е интересна темата, може да си говорим за друго...
Всъщност, как са камилите Ви?