25 ноември е Международен ден за елиминиране на насилието срещу жени. За поредна година го отбелязахме. Темата за домашното насилие… Какво ли не се изписа в последно време. Защо е важно детето да се научи да мечтае, да има мечта и да има амбицията да я постигне… Пред ФАКТИ говори Теодора Крумова от Центъра за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“.
- Г-жо Крумова, 25 ноември е Международен ден за елиминиране на насилието срещу жени. За поредна година го отбелязахме, а темата за домашното насилие е почти ежедневна в медиите. Защо е така?
- Домашното насилие, за съжаление, е начин на мислене, на нагласа, на възприятие. През последните 1-2 години виждаме лека промяна, но все още сме далеч от това, което трябва да постигнем. Крачка напред е да се заяви категорично, че домашното насилие е неприемливо в нито една от формите му (включително и психическо) и обществото, медиите, институциите ясно и категорично трябва не само да го заявят, но и остро да реагират при всяка форма на проявата му. Ние - в България, сме свикнали първо да почнем от практиката и постепенно да стигнем до осъзнаването. Трябва ясно да разберем, че домашното насилие няма оправдание. Също така е необходимо да изградим чувство на емпатия към жертвите, да спрем с безсилното съжаление, да преминем към подкрепа, разбиране и реакция на всяка такава проява. На това трябва да се възпитава всеки и то от най-ранна възраст. На това трябва да се образоват политиците, медиите и всички, които променят общественото мнение.
- Толкова ли много се озлобиха хората, че „комплексът“ да удариш е начин за справяне със ситуацията, а не с проблема…
- Агресията, стресът, които през последните години ни заливат отвсякъде, са причината все по-често да попадаме на такива случаи. Постепенно те се превръщат в норма, особено когато няма санкциониращо поведение и реакция от институциите, медиите, обществото …
- В център „Амалипе“ организирате седмица за борба с насилието над жените, в която с различни инициативи могат да се включат училища, образователни медиатори, активисти, активни младежи и др. Какъв е ефектът…
- Има нужда в седмицата за борба с домашното насилие да говорим и за домашното насилие в ромска общност. Защото това е тема, която остава някак между редовете – както за общността, така и за обществото като цяло. Все още в ромска общност битуват много стереотипи - към всички прояви на домашно насилие, за които говорим в обществото, към всички последици, трябва да добавим и нагласата, че насилието е провокирано от жената, липсата на образование, на работа, на подкрепа, липсата на друг живот извън семейството и общността.
В същото време това е тема, която има нужда от много говорене – навсякъде и по всяко време … от всички. Именно затова организираме множество инициативи, които са на различни нива и използват различни канали, за да достигнат до общността – училищата провеждат беседи и други събития с учениците, образователните медиатори организират събития и дискусии с родители и с общността. Борбата и категоричното неприемане на домашното насилие трябва да се чува отвсякъде, докато това поведение се превърне в норма и измести другото, което толерира насилието. Важно е да се повиши разбирането. Преди 2 години Център „Амалипе“ проведе проучване в ромска общност. Над 2/3 от анкетираните споделиха, че не приемат и отричат домашното насилие. Въпросът е обаче какво разбират като насилие … По същия начин е с институциите. Те споделят същите нагласи и стереотипи..
- Защо насилието над жени се определя като “невидимо”. Работи ли то на принципа - „бий ме, обичам те“…
- Най-трудно е да избягаш от статуквото и да избереш непознатото. Затова и жените, които са жертва на домашно насилие, намират невъзможни обяснения, за да оправдаят поведението на насилника. В ромска общност насилието над жени е още по-невидимо, защото за него не се говори. По принцип насилието не е приемливо, особено по отношение на жените. Когато се подбира зет в ромската общност, се търси човек, който „да се държи добре с жена си, да не я бие … ако не го е заслужила“. И тук идва големият проблем – какво се разбира като насилие? Именно това трябва да променяме – че две тълкувания за насилието няма. Аз, като ромски активист, който постоянно поставя въпроса за ранните бракове и домашното насилие в ромска общност, често съм получава упрека „от свои“, че изнасям проблеми, които трябва да си останат вътре в общността, които допълнително стигматизират общността. Това е тема, за която не трябва да спираме да говорим, тема, която не е болка само на ромската общност, а на цялото ни общество.
- Срам от общността. Колко голям проблем е това?
- Огромен проблем е - особено в ромска общност, където индивидът живее, докато е част от общността. Както и в други общности със запазена патриархална структура, честта на мъжете и семейството не зависи от постиженията на мъжете в икономическата, политическата или културната сфера, а от поведението на жените. Ето защо в ромската общност се очаква „добрата жена“ да бъде девствена до сватбата си; да се ожени рано за момче от нейната група; да се роди бързо син и евентуално повече деца; да бъде вярна на съпруга си; да поддържа примерно домакинство; да организира работата на снахи и дъщери; да се грижи за мъжа, децата, възрастните и болните.
От друга страна, жените с ниско образование, които са се оженили рано и които нямат социален опит извън семейството, обикновено възприемат насилието като нормално и част от modus vivendi (б.р.-начин на живот). Това става пределно ясно от проучване, което Център "Амалипе" проведе в началото на 2021 г. в ромска общност. От него се разбра ясно, че жените нямат основание за сравнение. Ще дам един пример с цитат на една от респондентките ни: „Жените виждат насилието, но не го разбират. Те свикват да живеят по този начин, мислят, че така ги обичат съпрузите им. Когато нямат образование, когато нямат приятели, става така, че те остават с това мислене."
Освен това, както е в много консервативни общества, насилието се възприема като нормално в общността.
Още един пример с отговора на 31 годишна жена от групата на Хорохане Рома: "В ромската общност има много домашно насилие. Мъжете много често измъчват съпругите си. Но това се възприема нормално в общността. Правили са го и преди - бабите са търпели това, майките са го търпели и младите съпруги ще го търпят. Например, те могат да говорят със съседа в квартала и така всеки да знае за това кой е бил жена му и това се счита за нормално. Докато в други общности също има насилие. Има насилие сред по-богатите хора, сред по-образованите, сред турците, българите и други общности. Мъжете също ревнуват жените си, измъчват ги психически и физически. Но там знаят, че това не е нормално. Жените не го споделят, те мълчат. Срамуват се. И все пак образованието и интелектът им казват, че това не е добре.“
- Когато говорим за насилието, има ли подбор според раса, възраст, принципи, ниво на образование….
- Насилието е насилие. То няма етнос, възраст, религия. Да, в някои общности, то има допълнителни измерения, но това не променя същността му. Реакцията към всяка форма на насилие трябва да е безкомпромисна. И никои културни традиции не могат да бъдат оправдание за насилието, в това число и ранните бракове.
- Колко е важно да се говори за насилието…
- Изключително важно е за насилието да се говори постоянно, но не само в седмицата за борба с домашното насилие. Както посочих и по-горе, това е тема, която има нужда от много говорене – навсякъде и по всяко време … от всички. Борбата и категоричното неприемане на домашното насилие трябва да се чува отвсякъде, докато това поведение се превърне в норма.
- Защо в България насилието спрямо жени е стереотипизирана тема, свързана с много табута и предразсъдъци?
- Българското общество все още не може да се отърси от патриархалните практики, по които продължава да въздиша. Декларативно признавам, че насилието е недопустимо, но продължаваме да издигаме на пиедестал шамарите и споделяме като ценност поговорки като: „Бий детето, докато е малко, за да не си биеш главата, когато порасне.“
- Кое е по-характерното и прието насилието в ромската общност?
- От проучването, което направихме, става ясно, че съществува общо мнение, споделено от анкетираните, относно големия обхват на домашно насилие в ромската общност. Една от анкетираните жени посочи, че „... всяка втора жена в общността на ромите е жертва на насилие“. Това мнение се споделя от всички категории респонденти, независимо дали определят насилието като проблем, или не. Следващите две най-популярни думи, идващи след това твърдение, са мълчание и страх.
Много от респондентите споделят мнението, че домашното насилие е по-често в ромската общност не поради ромската култура, а защото в някои консервативни групи от общността, традиционните патриархални практики все още са запазени от една страна, а от друга, защото поради консервативното отношение към жените те са по-малко информирани, имат по-ниско образование и по-малка подкрепа и инструменти за реагиране.
- Възприемат ли ромските жени защо и как искате да им помогнете, за да осъзнаят какво е естеството на домашното насилие?
- Проучването, което направихме, показа, че възприемането на ромските жени за домашно насилие е тясно свързано с възприемането на пола в ромската общност. В същото време това не е уникална концепция, а цял набор от концепции, и зависи от различни фактори - като групова принадлежност, ниво на модернизация и т.н. Възприятието на ромските жени за домашно насилие е тясно свързано с възприемането на пола в ромската общност. Също така можем да разделим жените на три категории:
- първо са тези, които не признават съществуването на насилие или не го оправдават;
- второ, жените, които съзнават колко разрушително и опасно е насилието, но все още не могат да преодолеят своите и предразсъдъците и стереотипите на общността си;
- трето, жени, които са намерили сили да отхвърлят открито всички форми на насилие и са готови да реагират независимо от последствията.
Първата категория жени е много ограничена и само малко жени вярват, че по природа са подчинени на мъжете и следователно винаги са виновни за проява на насилие (не е необходимо, като се има предвид насилието като такова). Просто така стоят нещата според тях. Този тип жени мислят, че тези проблеми трябва да останат само в семейството и не бива да ги споделят дори с родителите си. Основната причина отново е „виктимизацията на жертвите“, не само в общността, но и в обществото като цяло.
Втората категория жени представят домашно насилие като възприятие на някой друг: „Останалите смятат, че това е нормално. Аз лично не, никога не съм имала подобни проблеми, но останалите го приемат нормално“. Те разбират (повече или по-малко ясно), че домашното насилие не е приемливо за обществото, но въпреки това не могат да се убедят и да преодолеят дълбоко вкоренените убеждения. Те все още не възприемат домашното насилие като нарушение на човешките права, ако съпрузите се „обичат“.
При третата категория жените са били подложени на домашно насилие, но са успели да избягат от тази ситуация. Сега те се опитват да се дистанцират от личния опит, опитвайки се да го представят като „опит на приятел“. Оправдавайки частично насилието, те се опитват да намерят оправдание за своето поведение и за това, че не реагират по-рано. Въпреки това случаите, когато жените не считат шамара за пример за домашно насилие, все още не са изключение.
И накрая … Дискриминацията от външното общество и институции също добавя тежест към проблема. Ако ромска жена реши да се оплаче в полицията за систематичните побои на съпруга си, тя рискува да бъде отхвърлена от всички останали за нейното "предателско поведение" и т.н. Най-вероятно ще бъде отхвърлено от самите институции с думите: „Така се случват нещата при вас.“